Доменико Модуньо/ Енрико Руджери - Старият фрак

(Autori: Domenico Modugno)

(Автори: Доменико Модуньо)

[Festivalbar 1984 (Enrico Ruggeri)]

[Фестивалбар 1984 (Енрико Руджери)]

Vecchio frac

E' giunta mezzanotte
si spengono i rumori
si spegne anche l'insegna
di quel'ultimo caffè
le strade son deserte
desterte e silenzione,
un'ultima carrozza
cigolando se ne và.

Il fiume scorre lento
frusciando sotto i ponti
la luna slende in cielo
dorme tutta la città
solo và un'uomo in frack.

Ha il cilindro per cappello
due diamanti per gemelli
un bastone di cristallo
la gardenia nell'occhiello
e sul candido gilet
un papillon,
un papillon di seta blu
s'avvicina lentamente
con incedere elegante
ha l'aspetto trasognato
malinconico ed assente
non si sa da dove vien
ne dove và
chi mai sarà
quel'uomo in frack.

buon nuite bonne nuite
buon nuite bonne nuite

Bouna notte
va dicendo ad ogni cosa
ai fanali illuminati
ad un gatto innamorato
che randagio se ne va.

E' giunta ormai l'aurora
si spengono i fanali
si sveglia a poco a poco
tutta quanta la città
la luna s'è incantata
sorpresa ed impallidita
pian piano
scolorandosi nel cielo sparirà
sbadiglia una finestra
sul fiume silenzioso
e nella luce bianga
galleggiando se ne van
un cilindro
un fiore e un frack.

Galleggiando dolcemente
e lasciandosi cullare
se ne scende lentamente
sotto i ponti verso il mare
verso il mare se ne và
chi mai sarà, chi mai sarà
quell'uomo in frack.

Adieu adieu adieu adieu
addio al mondo
ai ricordi del passato
ad un sogno mai sognato
ad un'attimo d'amore
che mai più ritornerà.

Старият фрак

Настава полунощ,

угасват шумовете.

Угасва и надписът

на онова последно кафене.

Улиците са пусти, пусти и тихи.

Един последен файтон,

подрънквайки, си отива.

Реката тече бавно,

шумолейки под мостовете.

Луната блести на небето,

целият град спи.

Върви само един човек във фрак.

Шапката му е цилиндър,

два диаманта на ръкавелите,

един кристален бастун

и гардения на ревера,

и върху бялата жилетка – една папионка,

една папионка от синя коприна.

Бавно се приближава с елегантна походка,

видът му е разсеян, меланхоличен и отнесен,

не се знае откъде идва и къде отива.

Кой ли ще е този човек във фрак?

Лека нощ, лека нощ,

казва на всяко нещо, на запалените фенери,

на един влюбена скитаща котка.

Настъпва вече зората,

угасват фенерите и постепенно

се събужда целият град.

Луната е като омагьосана,

изненадана и пребледняла.

Обезцветява се лека-полека и изчезва в небето.

Хлопва един прозорец до тихата река

и в бялата светлина, поклащайки се, плуват

един цилиндър, едно цвете, един фрак.

Полюшвайки се приятно, отпуснати в люлеенето,

слизат бавно под мостовете към морето.

Отиват към морето.

Кой ли е, кой ли е този човек във фрак?

Сбогом, сбогом, сбогом на света,

на спомените от миналото,

на една мечта никога мечтана,

на един миг на любов,

който никога няма да се върне.