Небо этого дня ясное,
Но теперь в нем броня лязгает.
А по нашей земле гул стоит,
И деревья в смоле, - грустно им.
Дым и пепел встают, как кресты,
Гнезд по крышам не вьют аисты.
Колос - в цвет янтаря, успеем ли?
Нет! Быходит, мы зря сеяли.
Что ж там цветом в янтарь светится?
Это в поле пожар мечется.
Разбрелись все от бед в стороны.
Певчих птиц больше нет - вороны.
И деревья в пыли - к осени,
Те, что песни могли, - бросили.
И любовь не для нас, верно ведь?
Что нужнее сейчас? Ненависть.
Дым и пепел встают, как кресты,
Гнезд по крышам не вьют аисты.
Лес шумит, как всегда, кронами,
А земля и вода - стонами.
Но нельзя без чудес - аукает
Довоенными лес звуками.
Побрели все от бед на Восток,
Певчих птиц больше нет, нет аистов.
Воздух звуки хранит разные,
Но теперь в нем броня лязгает.
Даже цокот копыт - топотом,
Если кто закричит - шепотом.
Побрели все от бед на Восток,
И над крышами нет аистов.
Щъркели
Небето този ден бе ясно,
но сега в него броня дрънчи.
А по земята тътен се стеле
и дърветата в смола – тъжно им е.
Дим и пепел се изправят като кръстове
и гнезда по покривите не вият щъркелите.
Класовете – с цвят на кехлибар, ще успеем ли?
Не! Изглежда напразно сме сяли!
Какво е това в кехлибара, цвете ли?
Това е в полето пожар, който се мята!
Разбягаха се всички от бедата – встрани
Пойни птици вече няма – само врани!
И дърветата в прах – все едно е есен.
Тези, които можаха, песните захвърлиха.
И любовта не е за нас, нали така?
Какво ни е нужно сега? Ненавист!
Дим и пепел се изправят като кръстове
и гнезда по покривите не вият щъркелите.
Гората шуми, както винаги с короните,
а земята и водата - със стонове.
Но без чудеса не може – откликва
със звуци довоенната гора.
Помъкнаха се всички на Изток.
Пойни птици вече няма, няма щъркели!
Въздухът пази звуци различни,
но сега, в него броня дрънчи.
Даже чаткането на копитата – като тропот гърми.
Ако някой закрещи – прави го шепнешком.
Помъкнаха се всички на Изток...
И над покривите вече няма щъркели!
© Филип Филипов Всички права запазени