Сижу за решеткой в темнице сырой. Вскормленный в неволе орел молодой, Мой грустный товарищ, махая крылом, Кровавую пищу клюет под окном,
Клюет, и бросает, и смотрит в окно, Как будто со мною задумал одно; Зовет меня взглядом и криком своим И вымолвить хочет: "Давай улетим!
Мы вольные птицы; пора, брат, пора! Туда, где за тучей белеет гора, Туда, где синеют морские края, Туда, где гуляем лишь ветер... да я!.."
1822г.
|
Седя зад решетки във влажния мрак. Израснал в неволи, орел – млад юнак, мой тъжен другар е, с крилото привет ми праща и вънка труп кървав кълве.
Откъсне, изплюе, към мене сe взре, разбрал сякаш мислите мои добре, приканя ме с поглед и с писък:” Хей, ти, ела с мен и волно навън полети!
С теб птици свободни сме братко, ела! – де белват върхари зад облак чела, над морските краища в синкав нюанс, де вятърът скита самотен… и аз!..."
2013г.
|