Не съм те забравила...

     -    Не съм те забравила – спонтанно извика и веднага се сепна…

Гневно тръсна глава, но този път не успя да го задържи… Водопадът спомени мощно бучеше по тялото й – от пръстите на краката бавно, могъщо и решително възкачваше към горещите слепоочия, където се разбиваше с грохот…

Първа среща – парка... спъна се на някаква тел и си скъса чорапогащника, обели си коляното, смешно - като тийнейджърка. И на всичкото отгоре се остави на непознат плейбой да й превързва раната… дългите деликатни кокалести пръсти… хищните ръце…

Розите… малката й стаичка залята с рози… люби я върху огромен пухкав облак, провиснал небрежно в небето или беше гигантска бяла птица, а пухкавите пера я гъделичкат нахално и накрая кихна и… се събуди сред… море от рози, върху които слънчеви зайчета весело подскачаха…

“Кучка! Мръсница! Добре ли е да те чука убиец…” - измъчена жена я напада на сергията за зеленчуци… Пияна до смърт, вони на повръщано, на алкохол, облечена в провиснали дрипи, твърди черни пръчки вместо коса, а вместо очи – дупки – червени зловещи дупки… Бе ги изплакала или продала за шише водка… след като… бе загубила всичко, всичко – любимия, нероденото дете, всичко отнесла черната хала…
     Погребението на Джордж - най-добрия му приятел… приятеля от детинство, с който ритали топка по прашните улици… обаче всички разправяха, че не случайно изчезнала Теди, а била намерена под моста с прекършен врат след нощта с него… а в неговите очи имаше сълзи и едно мускулче потрепваше под лявото му око в такт с буците по ковчега… а Джордж нямаше очи – някакви мътни парчета стъкла имаше под веждите просто да отразява простосмъртните. Веднъж мина през краката на една нахална млада циганка, която се опитваше да му почисти стъклата на Мерцедеса и тя писна от болка неистово, а той се заливаше от смях…

Именно тогава се пречупи нещо в нея –чувстваше, че полудява докато момичето виеше, а тя звънеше на Бърза Помощ, а Джордж съскаше подигравателно на Винс:

      -   Твойта сантиментална кучка майките ще ни… 

     Същата нощ се опита да избяга – спи дълбоко като дете, подложил ръка под бузата си, устните му - полуотворени и топли, в едното крайче се процежда сребриста нишка. Целуна го лекичко по бузата и тръгна. Обаче горилата пред вратата подигравателно се захили:

    -   Къде така, маце? Късничко е май за разходки...

    -   Просто... излизам, какъв е проблемът, Киро?

    -   Проблемът е, че никой не ми е казал, че ще излизаш – кискаше се дебилски срещу нея

    -   Как така, аз не съм затворник тука, ще излизам когато си искам.

    -  Абе аз не те пускам без шефа да каже и това е...

Джулия – бедната малката циганка... дълги златисти бедра, завършващи в уродливи грапави израстъци... - свалят преръзките... писък на клано прасе...

    - какоооооооо, какичкооооооо, кво ще правя сега какоооооо...

   Прегръща я и реве истерично на гърдите й...

    -  Не плачи, какичко, не си виновна ти... душицата ти пие тоя кърлеж, какичкоооооо, жива ще те изпие...

     Кърлеж... Душицата ти пие ...
     Витоша - търкалят в снега като малки деца, бият се с топки, смеят се докато... не му звъннаха и той изведнъж стана сериозен... слънцето, залязвайки набързо, си прибра веселите пламъчета от очите му, устните му посиняха и изтъняха, докато съскаше: „Доставката не бива да се бави... глупаци... Утре идва Шефа, ще ни скъса!”

    - Съжалявам, не става, бебче... Не можеш да си тръгнеш – говореше както винаги високомерно-подигравателно, с чаша „Даниелс” в ръка. – Никой не си тръгва от... Рая, знаеш...

   - Рая? – беше пияна и не й пукаше изобщо. – Рая?... – хилеше се истерично срещу него – красив, стегнат в белия костюм...

   - Най-добре си легни, сега си легни, утре ще говорим – протегна ръка да я погали по главата...
   Някъде по това време започна най-страшното – сънищата, халюцинациите, мъртъвците...

   Посегна да я погали и изведнъж красивите пръсти започнаха да се издължават, покриват с черни мазни косми... от ужас се блъсна в стената...

   -Неееееееееее! Помооооощ...

   Огромният кърлеж впиваше дългите мръсни нокти в ръцете й, разтърсвайки я здраво... после я завлече в банята и пусна студения душ върху нея...

   -  Нерви, бебче, няма нищо, няма нищо...

   Облече й пижамата, сложи я в леглото.

   -  Всичко е наред, бебче...

   - Нищо, нищо не е наред... - чуваше гласа си отдалече някъде – слабичък
тънък гласец... даже... не беше много сигурна, че тя говори...

Те стояха накрая на тунела, обвити в златиста мъгла, стояха неподвижни на самия край на тунела, в точката на пресичане, а телата им явно бяха вече отвъд – в чистата светлина, защото тя виждаше само очи – огромни, тъжни, обвиняващи – очите на Теди – детски разплакани „Мария, така и не успяхме да идем на кино ...” , очи на бащи оставили сирачета, на деца уплашени и самички, прекършени от бялата отрова...

   -  Чакайте, не съм виновна аз... какво сте се втренчили в мен, не съм аз...

   -  После... как мислиш, вечерните рокли, диамантите, египетските пирамиди, откъде идват, мила?

***

   -  Не съм те забравила!... - гласът й отекна ниско в корема му, както като скочеше от високия трамплин внезапно - сладка болка рязваше слабините му...

Не беше лъскава мадама, каквито бе имал десетки... Не беше и блондинка, всички толкова се учудиха като заживя с нея и го гледаха леко съжалително, присмехулно, даже чуваше подмятания „Шефа е мръднал май, глей ква ученичка доведе...”

   Вярно, приличаше на ученичка, на вятърничаво хлапе, при това – леко чалнато – хранеше се с Интернет и с някакви дебели томове със сложни и засукани заглавия, повечето даже не бяха на български.
   Как се случи тогава – от години не беше се мотал из парковете просто ей така – безцелно, просто, защото е пролет, и то - пеша. И бездруго му беше неловко сред хората бързащи по работа, кибиците, плюещи семки по пейките, тийнейджърите с китарата, възрастната двойка, обикаляща достолепно в такт, с изправени гърбове, като чужденец се чувстваше в белия си костюм. Първо едно кученце му се израдва, отбелязвайки лапки на белия панталон и докато обстрелваше с бесни погледи полуделите от смях тийнейджъри, я видя – една много къса пола и една усмивка до ушите – усмивка простичка и прощаваща, която озари и подреди всичко наоколо.

 И продължи да се смее - до сълзи почти - след като се спъна в една тел на средата на пътя, която много добре се виждаше, но тя разбира се не гледаше надолу – към земята, тя бе заета да се усмихва, да поздравява света, погледът й се рееше свободно над главите на хората... Чорапогащникът й се скъса и тя просто го хвърли в кошчето, при което цялата пламтеше под погледа му... коляното й се поду ужасно, но тя все така се усмихваше, макар и вече безгласно и когато се зае да я превръзва, притихнала се остави в ръцете му – разтреперана, гореща, с кипнали вени...  

В първата вечерна рокля с бляскащи очи, с треперещи раменца... ревниво отстраняваше хищните хиени от нея, макар че тя се забавляваше, бе решила да изучава психологията на новата аристокрация... Опитваше се отчаяно да я държи настрана от мръсотията, никога не уточни с какво точно се занимава и така и не разбра как и кога е разбрала всичко, но една сутрин когато за пореден път си пиеше кафето сам и цялото му тяло болеше от липсата й – нали им беше любимо - тя просто изпълзяваше от леглото по пижама – топла, сънена, розова, гушваше се в него и си пийваше по малко кафенце от чашата му, но тази сутрин отново я нямаше и в кълбетата гъст дим танцуваше старата му детска приятелка – Госпожа Самота... уплашен и самичък, предпочиташе да се свие на кълбо в гардероба, там бяха дрехите на мама, ухаещи вълшебно... отколкото да обикаля огромните подредени стаи, където от всеки ъгъл се зъбеше страшната жена без лице, а красивата детска стая с огромните кутии от богатите чичковци мразеше най-много, тя пристигаше винаги с някой от тях – усмихната, блестяща, а после го оставяха да си легне сам с грамадния плюшен мечок и дългия влак и шумната червена пожарна, а техният приглушен смях попиваше в стените, а страшната жена притискаше с красивите си ръце с червени нокти малкото сърчице и шушнеше в ухото му безпощадно: “Пак те оставиха самичък, а? Какво да се прави, малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар, никой няма нужда от теб.”

“Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар” – напяваше монотонно мъчителката, а когато надникна в спалнята да я види, леглото бе празно, пушеше на терасата, увита в одеяло, като се обърна очите й бяха подпухнали и червени. Тогава Тя го стисна за гушата и почна да го души с изящните си бели ръце... И се кискаше тържествуващо:

“Загуби пак, пак си самичък... хахахахахааааааа.... Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар...”

   -Трябва да ме пуснеш, Винс... Повече... не мога... - очите й се забулиха във влага, хвана главата си с ръце и я разтърси силно като че ли искаше да я откъсне и изхвърли.

Посегна да я погали, но тя изпищя и се дръпна толкова рязко, че ако нямаше парапет щеше да се преметне.

   - Мразиш... ли ме –изхълца като малко момченце.

Гледаше го много внимателно, както се гледа много болен човек.

   - Нима... бих могла... по-лошо, скъпи... Ти, ти се мразиш... – дори се опита да му се усмихне със своята си простичка усмивка... по-добре да беше го заплюла...

   И я пусна... Какво можеше да направи... Заведе я в чужбина и там я остави... Последната нощ й сложи приспивателно в питието и я целува и люби като луд, и плака, и я прегръща, а после... я зави хубаво и тръгна.

Беше уговорил стока на много изгодна цена.

***

-Не съм те забравила...

Имаше изненадващо много хора в кафето тази вечер, но той никого не забелязваше, освен... усмивката й.

 Нима часовникът бе се върнал назад или пък просто бе сънувал кошмар – прекрасен и болезнен – че я среща само за да я загуби, че я обича само за да го намрази, че всяка клетчица от тялото му е толкова препълнена с нея и толкова... благодарна, че е обичан и това е толкова... необичайно... Щастие ли е щом е толкова... мъчително...

Като му слагаха белезниците душата му ликуваше...