- Не искам да плачеш.
- И аз не искам. - каза тя плачейки и си тръгна. Сърцето и отмерваше последните секунди до потеглянето на влака, който щеше да я раздели от него. Той чакаше. Чакаше, чакаше кошмарния си живот без нея. Та тя беше толкова истинска, неговото широко сърце не успя да я опази, в тази широта тя се блъсна в десетки, и то повечето жени... Ето влакът започна да трака, да смила сърцата им, мечтите им, любовта им.
- Ще плача! Ще плача! - викаше тя от отворения прозорец. Той сви устни, "Недей!" - успя да прошепне само...
- Недей. - видя за последно погледа и', преди да се отдалечи прекалено. Всичко свърши... А колко беше свикнал с нея! Обичаше я, не беше влюбен, но я обичаше. Това я нараняваше още повече. Докато тя беше още в шока на нещата, той страдаше сухо, трезво, хладнокръвно.Нито сълзи имаше за да го облекчат, нито световъртежи като нейните в последните два дни. Сега тя се връщаше при семейството си, в друг, далечен град. Тя си отиваше, изтичаше като вода от решето, от н ...