Поредна безплътна нощ се носи под склоновете на величествената планина, потъва в бездните й и се разтапя между дърветата. Луната огрява със своята пълнота пътя виещ се между двата склона пресечени от проправящата си път жива вода наречена в своята продължителност река. Спокойствие лишено от време. Толкова нормално по това време на денонощието и в тази част от света... Но не и сега, не и когато аз съм там не и когато го усещам със сетивата си, не и когато съм потънал в него. Как само ми липсваше това спокоиствие в големия град, как мечтаех за него. Сега го постигнах... Прибрах се в градчето, където отраснах и реших да посетя едно от любимите си места, там където усещах себе си. Вървя към това място и ноща ме увлича в своето спокоиствие. Потъвам бавно в прегръдката й, в безвремеието й. Предавам се пред нейната мощ, не че не мога да се боря срещу нея, мога но нямам желание да го направя. Знам че ще стигна мястото, към което съм тръгнал и ще се потопя напълно в себе си... от кога копнея за ...