Всяка сутрин като се събудя в първия момент изпитвам някакво невероятно
блаженство, чувство за сигурност,покой. Усещам тялото си затоплено и отпуснато,завивките нежно ме обгръщат.До момента, в който си дам сметка,че всъщност това е моето легло в моята стая, моето тяло в моите завивки и което е по-лошо-това съм аз.
Никога през живота си не съм изпитвала онова блажено чувство за безгрижие,което обзема нормалните хора ако не често, то поне от време на време. Можеби го изпитвам само сутрин,когато не ми е ясно още аз ли съм или не съм. Стигам до извода,че на човек му е необходимо невероятно въображение,за да лъже преди всичко себе си,че животът е хубав. Знам,че винаги може да бъде много по-лошо,но ако тази мисъл трябва да ми помага да продължавам напред,няма да стигна далеч.Възрастта ми вероятно е причината да си задавам въпроса какъв е смисълът на всичко онова,което човеците вършат всеки ден и наричат живот. Отговорът няма да науча. Ще чакам отново с възрастта да спре да ме вълнува.
И така ...