Дезертьорите на Фредрас

Голяма стая с голяма маса по средата и много хора около нея – военен съвет. По традиция такива се провеждаха в Дурнас веднъж месечно. На тях се събираха генерали от всичките краища на кралството, за да обсъдят най-новите стратегии срещу вечния враг – Сантиния, въпреки че реални бойни действия нямаше. Такива си бяха генералите – не обичаха да им се меси човек в работата и мразеха да стоят без работа в мирно време. В главите им вечно бушуваше желанието за сеене на смърт, разбира се не сред сънародници. Вместо обаче да насочат силите си към Гардия, фредрасовци предпочитаха да се занимават с друговерците, които според тях представляваха голям и опасен враг, главно защото стратегиите им бяха по-добри, а магьосническата сила – по-голяма. Това обаче не променяше факта, че в последната велика война Фредрас беше спечелил свещеното за сантинианци Езеро на тишината.

Днес заседанието се водеше от кралицата – жена изключително красива, арогантна и най-важното – кръвожадна. В Дурнас по принцип правеха голяма разлика между половете и не предполагаха, че една жена може да бъде добър войник или главнокомандващ, но не спираха поривите на нежните си половинки да постъпват в армията, тъй като бяха на мнение, че е по-добре, когато има повече привърженици, повече увлечени от насилието. Сега владетелката беше в пълния си блясък – носеше прилепнала по тялото ù червена рокля от ефирен плат и цялата беше покрита с тънки воали, дори и главата ù. Надменният ù поглед пронизваше всички присъстващи генерали и те дори не смееха да погледнат лицето ù, а ако го направеха, чакаше ги смъртна присъда – това беше законът. За неморално във Фредрас се считаше да докоснеш чужда жена, дори за да се здрависаш с нея, а погледите са допустими, само ако с нея имаш някаква роднинска връзка. За кралицата това се отнасяше с десеторно по-голяма сила, тъй като тя се считаше за най-красивата жена в кралството, бидейки все още в разцвета на силите и хубостта си, но вероятно на други места би се срещнала по-изящна девойка с не така войнствено и агресивно изражение.

- Време е да започваме! – със заповеден тон и почукване на лекия си жезъл по металния трон обяви тя. – Нека генерал Сиен Мюн от Кендрон да се изкаже първи.

Мъж на около 40 години се изправи и да поклони типично по дурнаски, но не посмя да повдигне поглед повече от краката на кралицата. Той носеше парадната си униформа, както и всички останали присъстващи. Виждаха се някакви медали, но отличията бяха далеч по-малко от тези, висящи по реверите на по-старшите от него.

- В моята провинция всичко е спокойно. Не се забелязват набези на ужасните друговерци. Сигурно крият нещо. Не мога да кажа същото обаче и за обитателите на разбойническия лагер, чието съществуване вече е обществена тайна. Бягат, войниците бягат от армията и стават наемници или някакви долнопробни крадци, само за да спечелят по някоя друга лена и да си живеят живота като се напиват и проиграват всичко на комар.

- Достатъчно. – отсече кралицата, спирайки коментара на генерала. Тя бе прекалено фанатизирана и не можеше да повярва, че в армията им има безредици. Тя вярваше в духа на обикновения фредраски войник, който за съжаление вече се беше изчерпал през мирните години, които не носеха много пари или слава. – Нека продължи Пенг Ай Ланг, старши свещеникът на Дурнас.

Пенг беше доста възрастен, може би най-възрастният на масата и единствен представител на духовенството. Кралицата го бе поканила на срещата само от уважение към Енеш и цялата религиозна каста. И без това той нямаше какво толкова да каже. Ако не друго, поне вярата на хората бе запазена единна и тези, които се отлъчваха от Енеш, дезертираха в Сантиния по море или отиваха в разбойническия лагер, който се беше разраснал неимоверно в последно време. Старият мъж се изправи и на свой ред заговори:

- Докладът ми ще бъде кратък, но ясен. – той се покашля, сякаш това щеше да го направи по-достолепен и внушителен. – Вярата на хората не е разклатена. Сатанисти има, но сме локализирали тяхното убежище и може да ги хванем по всяко време. Съвсем малко са, шепа хора, а и не получават кой знае каква помощ от Сантиния, така че са сами сред море от наши хора.

- Добре. – някак си отегчено каза кралицата. Срещата бе продължила прекалено дълго за вкуса ù, а трябваше да изтърпи поне още няколко часа скучни военни планове за битки, които нямаше да се проведат в идните десетилетия. – Нека се изправи Саяма Ронтори.

Мълчание. Второ, трето, четвърто повикване. Нямаше го...

***

Ужасна разкривена арка се изпречи на пътя на Ронтори. Вместо да присъства на военното събрание, той сега бягаше. Вече бе извън пределите на Фредрас досами разбойническия лагер, където смяташе да прекара няколко години. Беше му омръзнало от всичко в армията и сега дезертираше. От седмица се бе укривал в горите, карайки само на някакви корени и дъждовна вода и най-сетне бе достигнал крайната си цел, която не бе толкова внушителна, колкото я градяха представите му. Лагерът не беше нищо повече от няколко сковани дъски и набързо опънати палатки, готови да се срутят при първия по-сериозен дъжд. Май на разбойниците не им пукаше особено къде живеят.

Веднага щом усетиха присъствието на беглеца, пазачите се откъснаха от любимото си занимание – дъвчене на долнокачествен тютюн и разказване на мръсни вицове. Те веднага хванаха изтощения от бягане войник и набързо го пребъркаха, отървавайки го от всичките му налични пари, дори и грижливо скритите в обувките, и оръжията му. Когато го направиха напълно беззащитен, започнаха с въпросите. Не бяха в настроение за побои тази вечер.

- Какво искаш, кралско копеле? – да, познаваше се, че е войник по стандартните оръжия, които всички получаваха.

- Искам да вляза. – горделиво изсъска мъжът. Не искаше да се унижава пред някакви отрепки. Той все пак беше генерал и всички трябваше да му се подчиняват – тотално грешно впечатление, особено като се имаше предвид, че вече се намираше на ничия земя и беше просто поредния, търсещ си късмета извън пределите на страната.

- Ти, че ще влезеш, ще влезеш, но колко време ще останеш вътре и дали ще излезеш – това не мога да ти го гарантирам. – ехидно се изсмя пазачът, показвайки една изкривена усмивка на задоволство и превъзходство.

Едно умно, което направи генералът – не се опита да приложи насилие, въпреки че физически беше много по-добре трениран от двамата пазачи, взети заедно. Те бяха неговия билет към желаната дестинация – другата страна на арката. Нямаше да прави нищо глупаво, поне докато не му върнеха парите и оръжията, ако изобщо някога го направеха. Ронтори просто си замълча. Показваше железните си нерви, калени по време на обученията в казармата – задължителната първа стъпка за всеки войник.

- Е, хайде да го вкараме вътре и да видим какво иска. – подвикна единият, по-нахалният от двамата.

- Като си толкова навит да вкараш още един новак, заведи го ти при шефа да видим какво ще каже.

В лагера си имаше строга йерархия, която се спазваше в повечето случаи. Стражите бяха представители на гилдията на крадците, поне тази вечер бяха такива. Те замъкнаха генерала в свърталището си, където шефът им се излежаваше върху някакво пълно с ром буре. Е, не чак толкова пълно, ако можеше да се съди по чашата, която държеше – отдавна изпита и не долята. Усетил присъствието на новодошлите, той се сепна и зае някаква поза, която считаше за много готина и тържествено по пиянски заяви:

- Аз, крадецът на крадците, ви разрешавам да говорите! – последва едно звучно „хлъц”.

- Ето тази отрепка тук иска да премине в лагера. Какво да го правим? – пазачът избута Ронтори напред, карайки го леко да залитне.

На пияния му отне известно време, докато успее да фокусира лицата на тези, които бяха пред него. Все пак трябваше да разбере кой е натрапникът и кой – неговият човек. Когато успя да ги разпознае, той просто махна с ръка, удряйки бившия генерал през лицето.

- Поредният беглец от армията. Направо го пусни. Омръзна ми да ми докарваш по десетина такива на седмица и все едно и също, едно и също... Ясно ми е, че ще е добър обирджия. Върни му оръжията и го настани сред нас. Парите... нека те бъдат нещо като малък членски внос.

Без да се задават повече въпроси, генерал Саяма Ронтори вече беше просто джебчията Ронтори. Бе паднал толкова ниско, колкото много от войниците му, а може би щеше да достигне и нивото на вечния пияница, който дори не си направи труда да му зададе дори един въпрос.