Сред болката от хапчетата и от ударите със шокови палки имаше едно нещо което още беше останало живо в мен. Това беше купчината спомени, небрежно разхвърляни на брега на моето съзнание. Брегът на моето съзнание беше едно от малкото места, което оставаше непокътнато и до което не успя да припари никой за тези дълги години в санаториума. Въпреки, че бях захвърлен небрежно тук, като изкупителна жертва на човешката суета и страх, аз бях все още силен. Силата ми се състоеше в това, че когато ми нареждаха да измия пода с четката си за зъби, аз събирах сили и кураж да го направя. Силата и куражът идваха от няколкото спомена, с които заспивах всяка Божа вечер след молитвата ми към Бог. Няколко спомена, които не могат да бъдат изтрити никога от моето съзнание.
Споменът за приятелката ми. Имаше прекрасно име - Силви. Което означаваше гора. Да...като в гора се загубих, когато се запознах с нея. Това беше преди много, много години. Когато човешкото в мен още беше живо. Споменът ми за нея е жив и о ...