Ние сме „вчера”. Моето „днес” си ти, а ти си „утре”.
Утре стават 7 години от както за последен път те видях. Бих ли могъл да забравя теб, нас... утре. 7 години... над 2550 дни. Усмихвам се отново за теб. Ти си в моите сънища... така си по-близо до мен. Сега може и да си щастлива, може да си сред хубави хора, може да си имаш хубав човек до себе си. Аз нямам. Можеш да имаш приятели, много приятели. Аз нямам. Моите приятели са 4-те меки стени. Досега не съм пропускал датата трети ноември. На тази дата се запознахме, на тази дата те зърнах за последен път. Всяка година на тази дата ти си с мен, ти си моя, макар и в съзнанието ми. Там танцуваме в мрака, рисуваме звездния път, помирисваме цветята... и говорим с непознати. Отново сме ръка за ръка и единственото нещо, което ни разделя е светлината. „Вчера е днес, а утре няма да бъде вчера” – такива мисли, хаотични се реят в мозъка ми – болен и не ставащ за нищо. Спомнях си как онова „вчера” ти свирих на китара, в стая тъмна... само една свещ с ...