Не съм излизал от тази лудница... не зная от кога. Но хората такива, каквито аз ги оставих, преди да вляза, бяха едни животни...
Да, отново ме биха със шоковата палка. Биха ме, защото казвах истината на хората, които ми бяха братя по съдба, въпреки, че нямам нищо общо с тях. След всяка „шокова терапия върху отрепките” (така обича да казва началника на санитарите) по нещо в мен умира и се ражда. Точно така. Умира по нещо лошо и на негово място се появява нещо хубаво, нещо прекрасно. Нещо, което прави личният ми свят малко по-светъл и красив. Преди да вляза тук, красотата имаше други измерения. Измеренията познавах само аз. Откакто съм тук, красотата доби само една форма, без измерения. Само един вид. Кървавите ми братя в другите психо-диспансери биха ме подкрепили. Всеки, веднъж влязал тук, преди да отиде на едно по-хубаво място, припознава себе си.
Седем красиви неща познавах и познавам. Седем красиви неща, като полета на орел високо в небето. Седемте красиви неща бяха:
Небето
Планинат ...