19.03.2016 г., 18:12 ч.

10 Мистерията на изгубения пръстен 

  Проза » Повести и романи
534 0 0
6 мин за четене

10.

Джакомо огледа внимателно още един път присъстващите, като мислено претегляше възможните ситуации. Изчезването на Титос не можеше да бъде нито една от тях. Или не бе влязъл? Веднага отхвърли тази възможност, защото той бе там и Пелопония, и Изура го бяха видели до последно. Самият той също. Пръстенът вече го нямаше на пръста на Изура, както и на Пелопония. Този пръстен! В него се криеше отговорът, Джакомо така и не можеше да си представи, че това може да се осъществи без магия. Само магия бе обяснението. В базата, няколко метра по-нататък, в пещерата, Лукреция магьосницата, можеше да обясни всичко, с помощта на лъщящия камък и птичия клюн.

- Изура, скъпа, не се тревожи, всичко ще се оправи, търпение малко. Само да минем оттатък скалата.

- Титос го няма! - Пелопония започна с все по-силен глас да вика. Титос го няма!

- Да, няма го - каза от своя страна пиратът и продължи: - След малко ще разберем всичко от Лукреция. Търпение малко, дами. Ти няма ли да питаш къде е Титос, генерале?

Генерал Максимус не отговори на злокобната забележка на Джакомо.

Скалата се отвори с някакъв механизъм от въжета, теглени от двама яки пирата с издути мускули, с мръсни шапки с пера на остриганите им глави.

Зад скалата-вход се простря огромна сводеста пещера, като представляваше по-скоро надупчена от много процепи зала. В дъното на тази зала се стичаше водопад с бистра вода, която се събираше в малко езерце в средата. Стените бяха типични за пещера, изпълнени с висящи сталактити и сталагмити. Белотата се дължеше на варовика, който преобладаваше в по-голямата част. От процепите влизаше обилна светлина, която бе повече от достатъчна, за да се каже, че видимостта в пещерата бе отлична.

Във всички посоки и ъгли имаше естествени ниши, в които се намираха разни столове и легла от мрежи, в които пиратите вероятно спяха или лентяйстваха, когато не бяха на "лов". В една от нишите имаше големи казани, в които се варяха някакви ястия и миришеше много приятно. Няколко готвача, с големи дървени лъжици в едната ръка бъркаха в казаните, а с другата си ръка отвреме-навреме пийваха от бутилка ром.

В най-голямата скална ниша бе построено, от варовикови издялани камъни, нещо като огромна стая, с предшестващи я няколко по-малки стаички. Всичко това можеше да се каже, че бе малък пиратски дворец.

Около езерото, където се събираше кристално чистата вода имаше дървени маси, разположени в кръг, като точно до брега на езерото бе поставена една огромна такава. По всичко личеше, че е главната пиратска маса, на която се хранеха само Джакомо и най-висшият му персонал от офицери и корабни щурмани.

Пиратите влязоха в залата-пещера, бутайки напред пленниците си.

Джакомо, влязъл в дома си се разкрещя неистово:

- Къде е Лукреция!? Доведете ми я веднага! И поднесете най-вкусните ястия веднага! Гладни сме. Ром, също!

Пиратите, които вече се намираха в пещерата бяха от обслужващия персонал. Те се разтърчаха на всички страни, за да изпълняват заповедите на Джакомо. Знаеха, че той бе непоколебим в наказанията, ако разбира се бяха сгрешили в нещо.

- Генерале, седнете до мен - каза пиратът, вече настанил се в главното кресло, точно до езерото. В другото кресло се бе настанила вече Изура. И двете кресла бяха от слонова кост, с меки пухени възглавнички.

Генералът седна, като до него седна и Пелопония, примирена и невярваща вече на очите си, че всичко това съществува.

- Лукреция, къде е Лукреция? - завика пак главатарят.

- Идва, капитане, идва - провикна се друг пират от една ниша, в която явно лежаха с въпросната дама-магьосница.

Лукреция не бързаше, защото бе все още сънена от любовната оргия с Дългия Зорис. Тя отиде до езерото, наплиска се с вода и продължи към масата на капитана.

- Какво има, Джако? - отметна шала си тя.

Имаше красиво лице и стройно тяло, но бе без една ръка. Историята за липсата на тази ръка бе дълга. Бе свързана с поставянето на златна гривна от любовника й, когато още била млада и надеждна знахарка. Същата нощ обаче, както си спяла, съперничката ѝ в борбата за същия този любовник се опитала да изхлузи гривната, но нищо не се получило. Тогава бил използван жесток метод, а именно, отсичане на ръката ѝ до китката, с остър нож за клане на добитък. Оттогава тя бе намразила хората. Бе дошла тук в свърталището, за да си отмъщава на обществото. Бе доизучила занаята на знахарство и като добавка, и магьосничеството от старата Пезала. След като старицата предната година бе умряла, то Лукреция достойно я бе заместила. Разбира се, тя бе не само добра ученичка, но и надарена от природата с нюх да казва истината на хората, посредством транс. Каквото казваше, винаги имаше истина в него. Всички я ценяха и ѝ вярваха безрезервно. Винаги, когато имаше болести, тя ги лекуваше. Знаеше всички билки и лечебни пособи. Без нея свърталището на Джакомо не би съществувало и месец.

- Ела тук, скъпа, до мен! - заповяда капитанът и ѝ подаде стол, направен от изсъхнали върбови клонки.

Жената седна удобно и поиска, на обслужващата масата на капитана, бутилка ром. След като гаврътна цяла чаша от питието, то магьосницата каза:

- Какво ти тежи, Джако? Аха..., някакъв пръстен витае в ума ти, нали?

- Откъде знаеш това, Лу? - стъписа се пиратът, но продължи зарадвал се, че тя позна веднага посоката на въпросите: - Да, така е. Само ми кажи първо къде е синът ми? Днес го намерих, днес го изгубих! Пръстенът после.

- Хм... Пръстенът е в него! - каза Лукреция, затворила очи и изпадна в транс. - Чакай малко, какво става тук?! Дяволът? Дяволът го е отвлякъл. Ето, виждам го, като в мъгла, но това е той, синът ти. Жив е, не е в царството на мъртвите, въпреки че е при рогатия!

Всички гледаха как жената започна да изкарва пяна от устата си и падна от стола, покосена при произнасянето на последните си думи. Уплаха настъпи в душите на околните.

- Лу, съвземи се! - пръв се окопити Джакомо и се опита да я вдигне на ръце. Постави я пак на стола. Жената дойде пак на себе си, но бе бяла като платно.

- Това не е Дяволът, Джако. Бях при тях. Титос е голям човек. Титос е най-големият човек за всички времена! - каза Лу, пийна от рома и като стана, добави: - Не ме търсете повече. Забранено ми е да говоря за него!

- Но, Лу! - с невярващи очи изломоти главатарят на бандата. - Ти не можеш да не кажеш какво да правим! Та той е мой син!

- Искам си пръстена! - извика като бясна Изура.

- Скъпа жено, кажи ми къде е любовта ми? Не мога без него! По-добре да умра! - и Пелопония добави своите искания.

- Заради теб момиче, той може и да се върне. Но дали ще го направи? Чакат го велики дела, скъпо дете - магьосницата се отдалечи от капитана, мина покрай масите на почти онемелите пирати и се запъти, клатейки се по посока към нишата. Тръшна се до пирата, с който бе досега и заспа начаса.

© Иван Стоянов-Бари Всички права запазени

"Мистерията на изгубения пръстен"  - Глава 10

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??