Джъд лежеше буден и не смееше да отвори очи. Ами ако отново се окажеше в светилището на Сабазий? Нямаше да може да понесе още един повтарящ се ден! Но нали вчерашният беше последен! Те бяха успели да излетят и той не беше умрял. За първи път от толкова дни беше заспал в удобно легло, и то близо до майка си и баща си – нещо, от което беше лишен през последните години. Значи…

  Момчето бавно отвори първо едното си око, а после и другото. Светлината в каютата, идваща от луминисцентните лампи на тавана, беше мека и приглушена, но той ѝ се зарадва като на стар, дългоочакван приятел.

  Слава богу – беше на кораба! Ужасният, повтарящ се и завършващ всеки път със смъртта му ден най-после си беше отишъл!

   От екрана на стената, имитиращ илюминатор, се процеждаше пестелив сноп лъчи и осветяваше малката каюта с две двуетажни легла, масичка, шкафове и два реда почти празни полици – бяха тръгнали на това спешно пътуване слепешката, без дори да си приготвят багаж! В шкафовете имаше спално бельо, малко дрехи, тоалетни принадлежности, донесени предварително от Гуо и Гъделан за пътешествениците.

  Корабът беше снабден с изкуствена гравитация, въздух, вода и електричество, както и с апаратура за производство на храна от синтетични суровини, заемащи по-голямата част от складовете в малките ракети. На борда беше оборудвана и малка космическа оранжерия, която щеше да им осигурява пресни плодове и зеленчуци. Не се налагаше да носят скафандри, макар да имаше няколко десетки за спешни случаи в товарния отсек.

  Двете легла отсреща бяха празни – родителите му вече бяха станали. Явно бяха решили да го оставят да поспи след вчерашните вълнения. Джъд усили светлината, преоблече се, изми се в санитарния възел и се отправи към каюткомпанията.

  Там вече се бяха събрали повечето от пътниците – седяха около дългата маса и по креслата покрай стената и гледаха през илюминаторите, които тук бяха истински. Сензорите, разположени отвън, показваха бездънния космос в реално време. Кръглите „прозорци“ на кораба, осеяли и тавана, покрити с фотохромен слой, потъмняваха при ултравиолетово лъчение, предпазвайки хората от излишък на вредни лъчи.   

  Джъд седна до майка си и баща си и се загледа в близкия илюминатор. Не се виждаше кой знае колко – черна дълбина и ослепително сияещо слънце.

  –  Ускоряваме се все повече. Слънцето скоро ще изчезне и ще остане само студеният, безвъздушен космос – обади се Дун, който седеше срещу него. – Ще ни залъжат с няколко цветни ефекта в началото, но после няма да има много за гледане. Като се има предвид, че ще пътуваме почти пет години със скорост, близка до светлинната – бързо ще ни омръзне.  

  – Габриел е разтревожен от нещо – каза Алибей. – Автопилотът работи, но той виси все в пилотската кабина и изчислява ли изчислява. Попитах го има ли проблем, но той се измъкна с шега. Дано тази авантюра не ни струва живота. Може би трябваше да се съгласим да се превърнем в безтелесни същества и да останем в Мадара! Но пък не е сигурно, че Светлината е победила там. Може да е победил Мракът и сега никой да не насочва кораба. Затова Габриел е затънал в изчисления.

  – Ако беше победил Мракът, нямаше да има лазер, който да ни насочва, а той още си работи – възрази Дун. – Тревожиш се за нищо. Габриел си е такъв – иска всичко да провери. Аз не съжалявам, че на останахме в Мадара – за нищо на света не бих се отказал от удоволствията на телесното съществуване! Още не съм опитал всички специалитети на Додона. Радвам се, че тя реши да дойде с нас. И нямам търпение да си върна Алибей Младши. Да го гледам как расте, да го възпитавам и да се грижа за него. Със Сюе ще направим всичко възможно да имаш отново внук, татко!

  Сюе се изчерви и срита Дун под масата.

  – Какво? – каза той. – Джъд вече е голямо момче. И той яде от семената на шишарката. Когато съзрее достатъчно, ще има деца. Невянка…

  – Той не помни миналото си и живота си с нея, бърборко такъв! И е още дете! Стига си му пълнил главата с глупости!

  – Когато пристигнем, ще е на седемнайсет. Тъкмо време за любов. Ромео и Жулиета…

  – Може ли да говорите за нещо друго, а не да обсъждате бъдещия ми любовен живот? – каза намръщен малчуганът. – Нямате ли други теми за разговор?

  – Снощните пържоли от соя бяха много вкусни – намеси се деликатно Юймин. – 3d принтерът на Додона прави чудеса. Храната ни ще е доста разнообразна и ще съдържа всички необходими за организма ни вещества.

  – Когато кацнем на планетата край Алфа Центавър b, дано там да има животни. Ще си направя най-голямата пилешка пържола на света и ще я изям с апетит! Не съм склонен към вегетарианство. Да ме прощаваш, Сивин!

  – Няма нищо – каза бившият мратиняк. – Аз сега съм човек като теб. Нищо човешко не ми е чуждо. Но не бих ял пилешко за нищо на света! Въпрос на нагласа и на убеждения. Помня откъде съм тръгнал. Когато пристигнем на Алфа Центавър, ще запазя полезните си навици. Няма да посягам на живи същества.

  – Ако пристигнем на Алфа Центавър – каза мрачно Алибей и се загледа в илюминатора.

  – Той пак за своето! Няма да ни остави да се порадваме на пътешествието – възмути се Дешанг. – Ако ти е известна някаква информация, би било добре да я споделиш с нас, Алибей. Имаш ли нещо да ни кажеш?

  – Нищо, абсолютно нищичко – отвърна малайзиецът, стана от масата и излезе.

  – Гледайте! – наруши настъпилото неловко мълчание Джъд, сочейки към илюминатора.

  Зад дебелото тройно стъкло на черния фон на космоса един лъч изписваше гигантски огнени редове, простиращи се вероятно на десетки километри. Първо се появиха отделни букви – Аз, Буки, Веди, Глаголи…

  – Кирилската азбука от Алеята на буквите. Но как..? 

  – Лазерът го прави. Някой на Мадара ни изпраща поздравителна картичка – обясни Габриел, който тъкмо беше влязъл.

  – Какво пише? – запита Додона, присвивайки късогледите си очи.

  Тя остави подноса със сладки на масата и се приближи до илюминатора.

  – Аз буквите зная – започна да чете на глас Джъд. – Думата е добро. Живейте много на земята, а и като хора мислете. Наш е онзи покой. На ръката слово твърдо… После не е много ясно, буквите са разкривени и не всички се четат – от, ща, ци, кои или някои, червей… Няма много смисъл.

  – Никога не е имало – каза Дун. – Това са просто отделни думи, които не са свързани помежду си. Направени са, за да може по-лесно да се запомни азбуката. Джъд ги тълкува с развинтеното си детско въображение. Слага точки, където му скимне. Та това е азбука! Откъде знае къде свършва едното изречение и къде започва другото? Някои думи са в единствено, други в множествено число, а някои е членувал. Живейте много на земята може да се преведе и живейте на много Земи. Може да е намек за Световете, а той го пренебрегва. Дилетанщина!

  – Подходил е творчески! – защити ученика си Додона. – Чел е между редовете. Вложил е въображение.

  – Преводът трябва да е точен – не отстъпваше Дун. – И защо въобще превежда от български на български? Всичко и така би трябвало да е ясно. Ако ти си си вършила добре работата и си го научила.

  – Старобългарският… – опита се да вметне Додона.

  – Да не е друг език, а? Същият си е! Няма нужда от превод! Какво като не се разбира нищо. Учителите да им обясняват и да разбират – каза нелогично Дун.

  – Още малко и ще кажеш, че това не е български, ами някакъв измислен старославянски. Наливаш вода в мелницата на руснаците – намеси се Сюе.

  – Аз да наливам вода? Вие казвате, че има нужда от превод. А се превежда от един език на друг, чужд – не може от и на един и същ! Вие наливате вода! А общ славянски език е имало. После от него са се пръкнали съвременните славянски езици…

  – Но той е бил много по-рано. Този си е точно старобългарски – от много по-късен етап е – каза Сюе. – А при азбуката не е чак толкова неясно. Има го дори червея на Тай! Това не може да е съвпадение.

  – Съвпадение е! – каза Дун, на когото му беше скучно и му се спореше. – Фениксът съществува от началото на всички времена. Образът на човека червей е негов.

  – Но червеят вече мина от другата страна на хълма, нали? И скоро всички ние ще разберем какво има там.

  – Нищо по-различно няма да открием. Все същия космос, звезди и планети – с живот на тях или без…

  – Нищо не разбирате! – възмути се Джъд. – На Мадара вече са изминали години – заради ефекта на забавяне на времето. Изпращат ни съобщение, защото смятат, че е важно. С кирилски букви. Джуджилейла или Куцулан не биха могли, защото Словото е Светлина, а не Мрак, и е вечно. Това е знак, че Светлината е победила. Това искат да ни кажат.

  – Момчето е право, Дун – каза Тай. – Словото е вечно. И то винаги ще ражда Светлина.

  Сякаш разбрали, че са изпълнили предназначението си, буквите потрепнаха и угаснаха. Но Светлината им остана да грее с кротко, неугасимо пламъче в душите на пътешествениците .

  И това пламъче щеше да ги съпътства отсега нататък навсякъде. 

                                                                                              /Следва/