Tourniquet (Тя)
16 66
22.02.2005 г., 21:34 ч.

15 Септември 2004 година 

  Проза
2269 0 13
4 мин за четене

Някой хвана ръката ми миг преди да изкача на един дъх стълбите към училищния вход на първия учебен ден.
Обърнах се , усмихвайки се щастливо , готова да срещна приятелско лице.
- Мила ...
Анита ме гледаше по - бяла от платно , устните й на няколко пъти трепнаха , опитвайки се да кажат нещо . Вече не се усмихвах , гледах я с някакво напрегнато очакване , сякаш се опитвах да вникна в погледа й и да разбера . Но това което видях беше ужасно ... Господи !
- Какво е станало ?!
Тя си пое дълбоко въздух, лицето й побеля още повече  и посегна да погали лицето ми. Дръпнах се .
- Кой ?! - изшептях останала без дъх - Кой е !? Кой ... кой ... ?
- Мила ... Любо ...
- Любчо - какво Любчо ?! Какво ????
- Най - лошото ...
Спомням си че паднах ... После до мен на земята се свлякоха Анита , Даниела , Митко , Камен ... Всички плачехме и се прегръщахме. За миг си представих милото лице на Любомил и в мен се надигна незапомнен ужас. Когато се изправихме и изкачихме заедно стълбите , видях некролога му. " Любомил Ангелов Данев , на 18 години ... " Изкрещях. Не помня какво . Само помня, че по някакъв начин се озовах отново в прегръдките на Анита ...
                                                         
15 септември 2004 година. Първият учебен ден ? Никога вече !
В училищният двор директорката приветствa новодошлите ученици в гимназията ни. Настроението e весело приповдигнато , хората се шегуват... Наоколо обаче няма никой от 12 - тите класове. Всички се разотиваме , разбити , неосъзнаващи случилото се , погълнати изцяло от тази разкъсваща болка ...И чакаме. Чакаме следващия ден , безпомощно чакаме да отидем да се сбогуваме с него ... А може би и той чака да се сбогува с нас ...

16 септември 2004 година .
 Най-черният ден в живота ми дотук. Гнетu ме горчивина , скръб , гняв ... Стоя разтреперана и едва дишаща сред осиротелите си , побледнели от мъка приятели. И чакаме . Чакаме да го видим за последен път.
Той е вътре , а ние стоим отвън и с всеки порив на вятъра усещаме , че празнината у всеки от нас е безвъзвратна . Че сълзите са отровно горчиви и ни давят в безпомощни и грозни ридания ...
Хладно е. Всеки държи цветя ... а ръцете ни неволно се свиват в юмруци. Гняв. Отказ от реалността. Бунт против Бога. Тук сме, за да изпратим приятел по вечния път и да му подарим сърцата си - едничкото, което можем да му дадем сега ... Ние осъзнаваме, че вече го няма. Защо тогава името му постоянно идва на устните ни и ние го мълвим сто пъти , викаме го със всяка сълза , всяка секунда болезнено навява милото му лице?...
После влизаме ... Господи ! Няма ли край твоята жестокост ?!
Той сякаш спи, но е толкова различен ... Смъртта е положила фаталната си целувка по хубавото му , почти детско лице . Отпечатъкът от ледените й пръсти личи ясно по затворените , завинаги млади очи ... очи , които винаги се смееха, а сега мълчат и се сбогуват с този грозен , несправедлив живот ... и с нас ... Гледам го . Толкова е хубав ! Винаги е бил ... Гледам изсеченото му , с правилни черти лице , с прави , изписани вежди , красиво оформени устни ( сега безнадеждно бледи ) , хубави дълги мигли на безвъзвратно погубените очи ... О , Боже , но те ... те са му обръснали косата ... няма я ... а отпред на главата има белег ... душице , слънчице , обичам те , какво стана с теб , с нас ...
Облечен е с костюм , с костюма , с който щеше да дойде на бала ни след по-малко от 9 месеца ...
Мъртъв е.

... Успявам да изляза навън , след като оставям цветята , и отново залитвам , а около мен - пищят приятелите ми в агонизиращи ридания и ужас , стискат се едни други и плачат като един ...

Най - трудно е сбогуването с него пред прага на изкопания гроб. Вървим като зомбита ... един до друг и все пак сами ... Не усещам крайниците си , не осъзнавам че сълзите ми текат беззвучно по страните ми , докато се приближавам към него. Докосвам го по милото му лице , галя го с отчаяна обич и мъка и знам , че това е краят ... Трябва да го оставя , а не мога , продължавам нататък , а краката ми се подгъват .
После ... шепа пръст .
Единственото което мога му дам сега ... За последен път.
ПОКЛОН.



( Посветено на М. Имената на всички участници са сменени поради лични причини ... )

© Тя Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Толкова е ... болезнено! Толкова мъка има! Толкова добре написано, а по такъв трагичен повод! Искрено съжалявам за загубата ти!
    Пиша ти 6, макар че една такава творба не бива да се оценява...
  • често го чета и реакцията ми е едква както и на всички останали предполагам както каза сланцето няма смиъл от думи всичко се разбира....
  • Всеки, който го чете, пише след това през замъглените очи и сълзите си.Какъв е смисълът от оценки или думи, когато сърцето ти знае и не разбира...Повярвай ми...сега ми остава просто да помълча, да помисля и само след миг да ти кажа, че няма да забравя това, което съм прочела тук. Благодаря ти, че си решила да го споделиш.
  • Не можеш да си представиш колко спомени ми навя...
    Не бих могла да го оценя с оценка, защото това ще означава, все едно да оценя мъката по приятел. Моята, твоята или нечия. Но е разказан с толкова чувства, които само човек, който ги е изпитал може да опише (разбира се доколкото това е възможно)
  • Да , може би ако не го бях изживяла нямаше да успея да го пресъздам така ... Много се радвам че е достигнал до вас. Не бих искала да създава тъга , а напротив -- да подтиква да ценим всяка секунда с приятелите си. Защото когато осъзнаеш всички пропуснати мигове боли много ...
  • Разказът е пресъздаден по действителен случай и е написан силно, въздействащо. Пиша ти 6, защото имаш талант.
  • много е тъжно,даже жестоко но за жалост това е живота!
    разказът ти е от онези неща,които те карат да се замислиш за всичко което ти се случва и не ти позволяват да останеш безразличен към болката на околните!
    една голяма шестица и от мен
  • Браво!Продалжаваи да пишеш! Разказът ти ме трогна много!
  • аз мисля ,че наистина е хубаво повече от хубаво даже!има я истината в него ,а и е трогателно ................
  • Благодаря много за хубавите думи , мен само това ми стига - да докосна нечие сърце , дори да е едно -- достатъчно ми е и съм щастлива БЛАГОДАРЯ .
  • Според мен са ти постави оценка 2 от завист, този разказ е най хубавото и трогателно нещо което съм чела. Пишеш като истински разказвач, успя да стигнеш до сърцето ми, това е дарба. Оценката ми е повече от 6 , но тук няма как да ти я поставя. Продължавай все така, бъди себе си.
  • Няма значение ... Всъщност не ме интересува толкова оценката колкото обосновката към нея. Може би ако знам защо е тази 2-ка ще мога да се поправя ? Нали уж всеки се стреми към усъвършенстване ? А на Далия благодаря от сърце !!!
  • Не знам защо са те оценили с 2. Но поне можеха да се обосноват. Разказът е толкова трогателен... Не може човек да го прочете и да остане безразличен!
Предложения
: ??:??