Част III

Явно си имаха нужда от опора, явно животът им беше тежък, но просто аз не ги разбирах. И как бих могла, при положение, че изобщо не ги познавам. Истината беше, че и не исках да се захващам с нещо подобно. Нито имах желание, нито сили. Имах нужда от спокойствие, а не от поредното приключение. Като се сетя, че последно траеше около 100 петогалактически години, свят ми се завиваше. Не става така, трябва си почивка, да заредим със сили и после чак. А какво се получи: и един месец не ме оставиха намира.

Реших да тропна с крак и да кажа тежката дума. Исках да се махна от Асасендур. Те викат: Еми, щом държиш, няма проблем. Да бе! Да другия ден се оказа, че кораба нещо се повредил сам през нощта. То така става – сам самичък се бъгва. Каква случайност, няма що! Много се ядосах. Сега трябваше да си разопаковам нещата, защото не можели да го поправят скоро. Трябвало да чакаме 2 и 13 планета от 233 галактика да застанат на една линия. Да им се неначудиш как го измислиха това. И кой знае кога щеше това да стане. Реших да изчакам малко преди да попитам. Не бях готова за втори удар. Умирах от ужас, че ще кажат: ми след 5 месеца, или даже повече. А и нямаше кой да питам – старейшините се били събрали на някакво събрание, което траело 3 дни. Чудя се дали се хранят през това време или само говорят. И какво ли обсъждат всъщност...

Реших да се разходя из селцето, да посетя “местните забележителности”, вместо да тъпея в тъмната колиба.

Градчето беше построено в концентрични окръжности, които се застъпват една друга, а на входа на всяка една от тях беше поставена различна статуя на Ан Ендур, украсена с едно много особени растения, с тъмно зелен цвят, но с един такъв сребрист отенък. Цветовете им наподобяваха сферички от прозрачен тъмно сребрист плат, а вътре в тях блестят нещо като малки кристалчета. Такива цветя имаше при всеки паметник на Ан Ендур. Оказа, че растели сами и само там. Страховити бяха, ама много красиви!

Всяка една от окръжностите изпълняваше ролята на квартал с различни функции. Най-външните квартали бяха жилищни, имаше само колибки. Между другото “колибките” си бяха истински къщички, и познайте – с кръгла форма. Изцяло бяха изградени от камък, адски влажни, но то навсякъде си беше така, тъй че едва ли правеше впечатление на някого освен мен. По-вътрешните кръгове, или квартали, както си ги наречете, бяха с различни функции – имаше един с болници, които се наричат там лечителници, един с магазинчета, друг с поща, банка и там разни обществени сгради. Най-вътре беше огромната сграда на градския съвет. Той се състоеше от 13 старейшини, които живееха в голямата кръгла сграда. Тя беше гранитена и много красива, с огромна градина. Като се помотах из нея забелязах за пръв път каква е водата на Асасендур – страшно чиста, много тиха, дълбока и като потъмняло сребро. Ако наблизо има езеро, задължително отиваш при него – има някаква страшна притегателна сила, която те дърпа към водата. И чуваш едни много тихи гласове, които те опияняват. Ако бях постояла още секунда в градината, сигурно щях да се доближа до самото езеро, но ме издърпаха. Казаха ми, че не е добра идея да отивам там, ако не искам да срещна самата смърт.

Край! Семето на раздора бе посято – сега нямаше да мирясам, докато не ида пак при онова езеро.