Глава VI

   Гледаше втренчено тавана- много дълго време. Беше вдигнал ръце нагоре и движеше пръсти така, сякаш мислено рисуваше нещо по него. А мислите му за момента нямаха ясни очертания. Постоя така известно време. После стана и отиде до прозореца. Имаше слънце. Градът се беше събудил- свирещи коли, викане по улицата- въобще все тъй дразнещото жужене на забързаното ежедневие, което бе заразило дори малкия град. И не беше много трудно да му писне. Спретна се бързо и излезе.

   Влезе в колата. Извади листчето. Прочете го няколко пъти.

   - Кой си ти, „Б“? Какво ми казваш с това? И от къде ме познаваш? Или ми имаш зъб и ме подхлъзваш много яко, особено ако имаш и пръст в това, или наистина се опитваш да ми помогнеш, което всъщност ми се струва малко вероятно?- прибра бележката обратно, запали колата и тръгна.

   Паркира пред управлението. Излезе и си запали цигара. Подпря се на колата. Това си беше нещо като традиция за началото на всяка работна сутрин. Свърши фаса, изгаси го и го хвърли в коша. Влезе вътре и застана пред автомата за кафе. През това време Александрова слизаше надолу по стълбите.

   - Здравей, Снежана! Вече си тук?

   - Рано пиле, рано пее.

   - Абе не съм сигурен, че тази версия и за нас се отнася, но тъй да бъде. Искаш ли кафе?

   - Вече пих, но пак не бих отказала. Още не мога да се разсъня.

   - Сега като ги вземем от склада ще се разсъниш.

   - Ти как си? Все пак...

   - Повече ме притеснява леля ми.

   - Майка ѝ?

   - Да. Звъни всяка вечер, в което разбира се не я упреквам, но това ме натоварва.

   - Със сигурност не ти е леко.

   - За сега само мога да се надявам всичко да свърши добре, ако въобще това е възможно.

   - Как се казва братовчедка ти?

   - Никол.

   - Хубаво име.

   - Името хубаво, ама дебела глава е!

   - ‘Щото ти пък не си, нали?

   - Зор беше точно тогава да си направи разходката по „Дяволската пътека“.

   - Не ѝ се сърди, нямало е как да знаеш.

   - Напротив!- прекъсна я Орлин!- по това време вече имахме две отвлечени момичета. Предупредих я и въпреки това не ме послуша. А имах и глупостта да ѝ кажа, че все още не сме сигурни дали е сериен похитител. „И сама мога добре да се пазя“- иронична имитация на женски глас- Така ми отговори тогава.

   - Значи ще я намерим!

   - Вярваш ли си?

   - А ти не си ли?- в погледът ѝ се четеше загриженост- Иди направо до склада и после се качи при мен.

   - Добре, хайде до след малко.

   Слезе до подземния етаж където беше склада. Захапа чашата с кафето, за да извади ключовете. С другата държеше телефона си, за да си свети, защото разбира се крушката беше изгоряла. Взе двете пликчета бързо, защото все пак самият той ги беше сложил там и не му се наложи да ги търси. Врътна ключовете на катинара на металната решетка и взе стълбите на две, на три обратно нагоре.

   - Готов съм!- влетя в стаята Орлин, но рязко се спря. Даже се поля. При Снежана имаше някой- жена, може би малко над петдесетте. Изглеждаше притеснителна. Отстъпа с крачка назад когато той влезе- Амии- извикай ме когато приключиш!- тя му кимна и той затвори вратата.

   - И така, госпожо...

   - Събева.

   - Защо решихте, че можем да Ви помогнем?

   - Ами нали говорим за изчезнал човек?

   - Момент, момент- нали казахте, че детето е дадено в дом. Това не е изчезване. Ще ме извините, но се нарича изоставяне. Потърсете първо там където е оставено.

   - Нищо не могат да ми кажат- така ми отговориха, а аз нямам нищо в мен като документ и съм почти убедена, че това беше достатъчна причина, за да ме отпратят.

   - Вие каква сте на въпросният човек?

   - Майка му!- почти на издихание отвърна жената.

   - И решихте да го потърсите сега?

   - Разбирате ли, аз... такова. Тогава бях- стисна чантата си още по-силно, сякаш сега и беше опората, на която да се задържи. Беше впила пръсти толкова силно в нея, че чак можеше да я пробие.

   - Госпожо, не стоя срещу Вас, за да Ви съдя.

 - Проститутка- изплю го набързичко, Снежана се оцъкли инстинктивно- И когато разбрах, че съм бременна... Ето, виждате ли- не ме съдите на думи, но погледът Ви показва друго- Александрова се изтърси рязко на стола.

   - Извинете, госпожо Събева, продължете- накъсано и от неудобство каза Снежана.

   - Решението ми беше мигновено- без пари и без покрив над главата нямах шанс. Аз бях един парцал- Александрова си пое дълбоко въздух.

   - Вижте сега- не мога да обещая нищо. Нека се разберем така. Дайте ми имената и годините му. Ще видя какво мога да направя. Дайте ми и адреса на дома за сираци, където сте го оставили.

   - Но той е в Благоевград- в този момент инспекторката пусна химикала си и сложи ръце на кръста.

   - А защо идвате тук? В Смолян?

   - Тук родих, но го оставих там.

   - И как въобще... От тук- до там- Снежана кръстосваше кабинета със совалки- Наистина ме затруднявате- приближи се плътно до нея- и все пак, ще потърся в тукашните регистри.

   -Много Ви благодаря!- гузно подаде ръката си- Не се сърдете, аз съм простовата жена- и тръгна към вратата- Всъщност не съм- отново се спря когато я отвори-ммм не съм сигурна в нощта, в която той се роди дали не бяха..

   - Какво има още?- вече по-остро реагира Снежана.

   -Нищо, нищо- сепна се жената и бързичко излезе, а тя подпря юмруци на бюрото, въздъхна и наведе глава.

   - Боже, Боже... Какви хора има на тоя свят, а мен нарекоха лоша майка.

   Жената излезе почти тичешком от сградата. Опита се да го прикрие, но избърса лицето си. Орлин я изпроводи с поглед, докато се качи в колата си. Този път Снежана се внесе като хала при него- видимо леко ядосана.

   - Е, разсъних се!- каза тя.

   - Нещо ти е накипяло май? Какво искаше тази жена?

   - Да намери сина си.

   - В това няма лошо.

   - Да, стига да имаше капка съвест или някакво чувство на отговорност.

   - И все пак- детето ѝ е изчезнало- значи има наченки на загриженост.

   - Там е работата- не е изчезнало. Тя го е изоставила преди Бог знае колко години и нагризаната ѝ душа я доведе тук- тук да го търси- и нямам предвид, че го търси тук- в полицията, не само това, ами че го търси и в Смолян, при положение, че го е зарязала в Благоевград- Орлин изцъка и я погледна с умиление.

   - Сега вече те разбирам- и ти си го взела присърце- тя избухна в смях- Май в повечко ти е дошла така като те гледам. Давай сега по-сериозно и да започваме, че тоя смях не е на хубаво.

   - Добре, добре, извинявай!

   - Разполагаме с три плика- толкова е изпратил. Може би съвсем скоро ще имаме и четвърти.

   - Започни от първата!

   -Това е тя!- на хартийката имаше линии от химикал, които тук приличаха на стълби и в единия край имаше нещо като флагче.

   - С какво пристигна тази?

  - С парче плат и съдейки по снимките на момичетата, принадлежи на Мария- виж блузата ѝ- тя взе снимката- в деня на изчезването ѝ са си правили снимки с приятелите ѝ и така е била облечена последно.

   - А те нищо ли не са видели или чули?

   - Отишла до тоалетната- в гората сред природата и повече не са я видели.

   - Вероятно си прав, че е нейна, но все пак да не се предоверяваме на сто процента.

   - Съгласен съм. За съжаление разполагаме с много догадки и нищо конкретно, нищичко за което да се хванем и да сме поне наполовина сигурни.

   - Пликовете, които „нашият човек“ праща, в реда на отвличанията ли са?

   - Не, не са! Само в ред известен на извратеното му съзнание.

   - Очевидно няма конкретен „тип“, който да избира, освен че всички са атлетични спортни натури, красиви млади момичета на приблизително еднаква възраст.

   - Тук си много права. Братовчедка ми до преди две години беше състезател по синхронно плуване, браво, Александрова- това е нещо, за което бихме могли да се хванем- сламка е, но трябва да проверим всички момичета и ако се окажеш права, това би било много ценно.

   - Имам своите моменти на проблясък.

   - Все в същия дух го карай. Да се върнем на „драскулките“. Кажи ми сега според теб, може ли това да са рисунки на места? Или с това той се подиграва с нас и ни показва с колко много крачки напред е?

   - Възможно е! Всичко е възможно.

   - Виж и тази сега- разгърна другия плик- Ако това е така, ми обясни тази „указателна табела“ и още повече предметът към нея- две мастилени петна, заострени в двата си края, а в единия върховете бяха свързани. Тук имаше пясъчен часовник.

   - Наистина е странно- каза Снежана.

   - Какво ни показва според теб?- мястото или че времето им изтича и дните им са преброени?- тук гласът му се повиши.

   - Ей, Никол ще има нужда от ината ти, а не от яда ти!

   - Права си! Гневът е лош съветник. Човек губи разсъдък.

   - Според мен има нещо, което и в момента стои пред нас, пред очите ни, но и също толкова далеч от умовете ни, защото очевидно ни се губи вярната посока на мислене... Да излезем навън за малко. Да седнем на някоя пейка в парка да се поразсееш. Така че грабвай якето, Орлине!

   - Добре, Александрова. Слушам шефе!- прекара два пръста от ръката си в бегъл жест на козируване.

   Отидоха в парка. Той и без това не беше далеч. Седнаха на пейка срещу слънцето. Той изтегна крака напред и разпери ръце върху гърба на пейката.

   - Ще си размекнем мозъците, Снежана.

   - И това е нужно понякога, Страхилов. Абе ти- леко свали слънчевите очила- нямаш ли си малкичко име?    Как ти викат на галено?

   - Имам, ама не ми харесва. Ори, как ти звучи?

   - Прав си, не ти отива... Има ли госпожа Страхилова?

   - Все още не!

   - А кандидат за такава?

   - Коя ще ме издържи с тази работа?

   - По-скоро с отдадеността ти към нея, нооо... Ще я намериш, убедена съм! Младо момче си- хубав, прав, корав мъж...

   - Снежана, ще се изчервя, така да знаеш.

   - От мен? Не го вярвам.

   - Защо- не си кой знае колко по-голяма от мен.

   - Има- няма десетина години.

   - Седем, Александрова, само седем. А твоят къде е отишъл?

   - Кой?- излезе сякаш изненадана от лекия си унес.

   - Съпругът ти?- до скоро си носила халка и все още си личи по пръста ти.

   - Така е, прав си. На господин Александров отсъствията ми от вкъщи и късните посреднощни прибирания, не му се понравиха в един момент.

   - Разбирам. За това ли избяга от София?

   - Не съвсем- и в това той има пръст.

   - Как така?

   - Влиятелен човек е, така да знаеш- търкаше ръцете си една в друга и кръстосваше пръсти- По-лошото е , че спечели родителските права.

   - Момче или момиче?

   - Син имам! Казва се Тони и е на пет.

   - Жив и здрав да ти е!

   - Само така да расте. И дано да го виждам по-често.

   - Обикновено майката има превес в тези дела, но при теб явно се е случило рядкото изключение.

   - Такова, че той самият е съдия.

   - Мъжът ти? Майко мила!

   - Да. Сещаш се колко хора го познават и колко убедителен може да бъде той. Не му липсва дар слово. Не му беше никак трудно с хората, които водеха делото- Орлин прокара ръка дружески по гърба ѝ.

   - Несретник си и ти като мен, Александрова. Вълк отритнат от глутницата.

   - Станахме двама значи- побутна го с лакът тя- Да си сформираме нова... Че от старата, той и без това си ме изрита, нищо че по документи е „преместване по собствено съгласие“. Както и да е. На една от малкото ни семейни почивки, ей така- от нищото. Тони хвърляше камъчета край водопада, в подножието му, почти до самото плискане с камъните. А той идва, сяда до мен и ми казва, че иска развод. Един от малкото щастливи моменти, той превърна в най-лошият ми спомен...

   - Какво каза, я пак?- Орлин я гледаше ококорен.

   - За щастливите моменти, за лошите спомени, за кое?

   - Не, преди това. Къде каза, че сте били?

   - На Скакавица, на водопада, защо?

   - Ела с мен! Бързо, Снежана!

   - Орлине, за какво се сети? Какво ти дойде на ум?

   - Първата улика, която ти показах, да я видим още веднъж!

   - Добре, ноо- не я изчака, направо я повлече след себе си. Само дето не я метна на гърба си.

   Върнаха се бързо обратно. Той се изстреля към кабинета си.

   - Къде е? Къде е?

   - По-спокойно бе!- задъхана дойде и Снежана- Забрави ли,.. забрави ли, че го прибрах при мен?

   - Ами какво чакаме тогава? Идвам с теб, няма да се разхождаш само я.

   - Ти да видиш!- влязоха в кабинета, тя отключи шкафчето и му подаде плика, той го разгърна нервно и нетърпимо- Виж!

   - Какво ми показваш?

   - Колко си блестяща днес.

   - Леле, Орлине. Да не вдигна температура докато дойдем? Добре ли си?

   - Виж линиите! По-рано ги гледахме като ъгъл, но защо едната линия ще е вълнообразна, освен ако не изобразява...

   - Вода- довърши тя.

   - Именно- и тропна с юмрук доволно по масата.

   - И все пак, не може да си напълно сигурен.

   - Не мога, но съм сигурен в едно- че нашият човек е от тук някъде. А къде има водопад тук.

   - На няколко места?!

   - Да, но кой е толкова достатъчно известен и то не един, а каскада от няколко?

   - Каньона на водопадите!

   - Туристите трудно го намират и често се губят, нали?

   - Вярно е!

   - Утре взимам Ямурлийски и едно куче и отиваме!

   - Ами аз?

   - Ти си ми необходима тук, в случай, че се появи нова улика, нов плик, а и утре е тринайстият ден!

Добре „началник“!- с не много голяма охота отговори Снежана- Утре съм тук... Но само утре... Само този път...