Слънцето закачливо скача през пердетата и влиза в стаята. С Утрото си играят на криеница. Всеки бърза да се скрие. Нежен лъч погалва ме по бузата и ме приканва в играта.
Всеки ден влизам в тази игра. Кога с усмивка, кога с тъга, но играта продължава. И Утрото тича, и Слънцето, но все още не са открили място да се скрият. Тичам и аз с тях. Прескачам планини, препъвам се в камъчета, разхождам се сред поля, обсипани с цветя. Понякога, опиянена от аромата, сядам за почивка, но играта продължава.
Гоним се от сутрин до здрач. Смях ехти и неспирна глъч. С очи попила и радостта, и страданието в прегръдките на Нощта, разказвам на Луната. Какви пътечки има по света. Къде и как съм се изгубила, но Слънцето изскачало зад някоя тревичка и пак играта продължава.
Безспирна е таз игра. И път да няма, и поляни обсипани с цветя дори - играта продължава.
Целта й? Никой не я знае. Всеки си измисля повод да играе. Влиза изведнъж и изведнъж излиза. Бягаме един от друг и така - без почивка, но и Слънцето, и Утрото все още тичат и не са открили място да се скрият.
Дали не е в това целта?
© Мина Всички права запазени