Мисли, мисли, мисли, мисли.
Толкова много мисли имам, че не мога да заспя. Не само тази нощ, всяка нощ.
Много въпроси, безумни и не чак толкова, фундаментални и не чак толкова. Държат ми очите отворени в тъмното, измъчват ме с несъществуващите си отговори, острят ме като молив и после чупят графита ми, въпросите.
Питаш ме какво се питам. Обича ме, не ме обича. Не. Не, не - обича ме, това е лесно, не ме държи будна. Верен е, не е верен - не. Тоест - да, защо да си задавам въпрос, чийто отговор знам. Верен като часовника, като времето. Което ми напомня - кой казва на точното време, че е точно време? Защо ми казва, че моят часовник е с минута напред и откъде е сигурно, че неговият не е с минута назад? И какво значение има часът - за нещо изобщо?!
Лежа си и мисля, мисля си и лежа. Тъмно и тихо, а моите очи широко отворени. Мисли, мисли, мисли, мисли, усмихвам се. Съществува ли тази моя усмивка в тъмното - не знам. Съществувам ли аз в тъмното? Щом мисля...
И тази вечер няма да спя. Може и да намеря отговор, чува ли ме някой, ако пиша. Може и да не намеря нито един отговор, пак. 
Какво пък. На 20 съм. Нямам право да знам тези неща.