Той застана на прага на черната порта и се замисли. Как бе стигнал дотук? Какви небесни сили или човешки приумици го бяха довели тук, на края на света, и го бяха захвърлили сам срещу неизвестното? Зад тази порта се криеше всичко това, за което той бе копнял и се бе борил цял живот. След като я отвори, всичко щеше да се промени и той го знаеше. Изпитваше силно вълнение и лек страх. Нима всичко щеше да свърши? Нима това е краят? Понечи да отвори портата, но се спря. Не беше готов. Имаше нужда да помисли. Седна на гладкия бял камък, поставен току пред портата и остави в съзнанието му да изплуват образите от миналото.

   Беше шестнайсет-годишен, когато го затисна онзи камък. Едва оживя, счупванията зарастваха бавно и мъчително. В болницата имаше копие на библията и той започна да го чете, за да убива времето. Без да го е търсил, намери отговор на всички въпроси, които дотогава си бе задавал. Всичко, което бе занимавало философски настроеното му съзнание, изведнъж доби форма. Светът, времето, материята, човекът – всичко това бе създадено и управлявано от един Господ, съвършен и безкраен.

   С напредването на четенето обаче се появяваха нови въпроси, които нямаха отговор. Господ туптящ и ревящ като в Стария завет ли е, или милостив и всеопрощаващ като в Новия? Има ли грях, щом Той прощава всичко? Той ли направлява човешките съдби или ни е дал свобода и воля? И т.н., и т.н....

   С времето той остави тези въпроси и се превърна в страстен, вярващ християнин. Ходеше на църква, молеше се, носеше икони навсякъде със себе си.

   Един ден случайно попадна на ново четиво - “Книга за Пътя и Постигането”, Лао Дзъ. Още първото изречение го грабна и прочете всичко на един дъх. След това отиде в библиотеката и изчете всичко, което успя да намери за Лао Дзъ и даоизма. Усещаше почти физически как мирогледът му се разширява и навлиза в нова плоскост. Новите идеи се врязаха в съзнанието му като пирони. Те с нищо не противоречаха на християнската религия и той ги възприе с отворено и горещо съзнание.

   Източните идеи обаче разклатиха вече закостенялата му вяра в Христос и той започна да разбира, че написаното в Библията съвсем не му е достатъчно, за да отговори на новите въпроси и търсения, оформили се в съзнанието му. Започна да търси напосоки всякакви източници, запозна се с кабала, с алхимията, с различни окултни вярвания. Всички те даваха различни обяснения на света и живота, но крайно опростени и наивни, или пък твърде екзотични.

   Тогава той реши да търси отговори в себе си, а не в околния свят. Започна да се увлича по психологията и заживя в свят на неврози, фиксации, комплекси, мании и всевъзможни теории и практики. Този нов свят го разтърси истински и го накара да преосмисли и да погледне по нов начин на всичко, което бе преживял и научил досега. Усещаше, че наближава до същината на нещата. Беше наясно със символите, архетипите, силата на несъзнаваното и илюзорността на света и човешките отношения. Започна да работи върху себе си и да прочиства съзнанието си от всички наложени стереотипи, вътрешни борби и тежести. Частично успя.

   Междувременно, четейки психологически теории и трудове, попадна и на няколко книги, свързани с философията. Една от тях се казваше “Антихрист”, Ницше. Като истински вярващ християнин, той се заинтересува от заглавието и си купи книгата. Изчете я на един дъх и от този ден нататък за него християнството вече не означаваше нищо, а Ницше бе гений, духовно извисил се над всичко, с което той се бе запознал досега.

   В следващите месеци той си купи всички трудове на Ницше, които успя да открие, и ги изчете с жар. Оставаше все по-възхитен след всяка прочетена страница и когато прочете “Тъй рече Заратустра” реши, че това е краят и Ницше наистина дава смисъл и отговор на всичко, смазвайки с чук всякакви съмнения и хипотези.

Чувствайки се вече силен и укрепнал духовно, той започна да обръща повече внимание на заобикалящия го непосредствено свят. Зае се с обичайните, ежедневни неща и на всеки изплувал в съзнанието му екзистенциален въпрос успяваше да намери отговор в ницшеанството. Беше доволен.

   Един ден, гледайки филм за Япония и историята ù, за пореден път чу да се споменава за дзен-будизма и за влиянието му над изтока. Любопитството му се изостри и той бързо успя да намери в Интернет книга от някой си Алън Уотс, посветена на Дзен. Остана потресен. Цялата му душевна архитектура отново бе разклатена. Ако Ницше се бе устремил към вечна борба и надмогване над себе си по пътя към свръхчовека, то дзен говореше за спокойствие, за илюзорност и липса на двойнственост в нещата, за внезапно освобождаване от миражите и усещане на непосредствената реалност.

   Ницше си оставаше гений, но явно и неговата истина не бе единствената. Редица художествени книги, написани от различни автори и по различно време, открито засягаха или поне загатваха за идеите на дзен и на източните философии изобщо. Дзен беше краят на източните търсения, а Ницше – на западните. Но не можеше да има два края.

   И ето го пред прага на черната порта. Знаеше, че сънува, но портата и камъкът, на който бе седнал, не бяха по-малко реални от леглото, на което спеше. Знаеше с цялото си същество, че зад тази порта се крие толкова търсената истина и вече не беше сигурен дали толкова много иска да я узнае. Сети се за Ницше и забрави за всички колебания. С рязко движение отвори портата и направи една крачка напред.

   Пред очите му се откри странна картина. Докъдето можеше да достигне погледът му, а той усещаше, че и далеч отвъд – се простираше огромна градина. В нея бяха засадени невъобразимо множество от цветя, дървета, храсти и всевъзможни растения и бяха подредени, сякаш някой грижливо и ежедневно ги поддържаше. От двете страни на градината, докъдето можеше да види, имаше стени с изрисувани или по-скоро врязани в тях символи. Имаше стилизирани образи на мъже и жени, животни, растения, геометрични фигури, оръжия, цели градове и държави. Всеки символ носеше своето значение и история и той го знаеше. Между фигурите, привидно разпиляно, бяха изписани цифри и букви от всички възможни азбуки. Някои цифри образуваха по-дълги числа, някои букви - срички, думи и изречения. Някои бяха свързани със символите около тях, други – не. Този пейзаж с цялото си неописуемо многообразие се вплете в съзнанието му и го обгърна, придавайки нов оттенък на всичко в него. Всичко стана за миг и той с лъчиста яснота усети, че нещо липсва. Вдигна поглед нагоре и силно се засмя. В този, последен миг, разбра всичко.

   Събуди се, протегна се и се зарадва на сутрешната си ерекция. Краят бе сложен, оставаше му просто да живее.

... а в това време, над една безкрайна градина, едно мрачно небе му се усмихваше с очите на безброй далечни слънца.