Че съм ревнива, ревнива съм. Факт! Не че моичкият е някакъв хубавец невиждан, ама... Дето викат, може да е идиот, ама си е мой идиот, не си го давам! Не само идиот е той, Поликарп Поликарпов! По-възрастен е от мен с цели 12 години, наближава вече петдесетте и започна да оплешивява. Пусна си едно бирено коремче и все подпетява чехлите, дето му ги купувам през месец-два. Като се прибере от работа, айде на дивана – гледа телевизия. А аз – да готвя! С маникюра. Няма да стане тая, викам. И караме на полуфабрикати. Бум в микровълновата – и готово!

  Едно ресторантче открих – дават и храна за вкъщи – родих се оттогава! Малко е далечко от нас, ама става – да чака, като не иска да ми помага в кухнята. Не било мъжка работа! Айде, бе, и мъж! С провисналите месища офисоседалищни и мустаците.

  Тъй де! Откакто косата на темето и челото му взе да сивее и да оредява, пусна си мустаци – защото били гъсти и още черни. Спасява си мъжкото отлитащо достойнство. А те едни – дълги до двойната брадичка, че и отдолу – като на Панайот Хитов, и висят! Морж с морж такъв!

  Ядосва ме той много. Направо ружът и фон дьо тенът ми се изпаряват, само като си помисля!

  Оня ден отиваме в нейдеградския мол, наскоро го откриха – на покупки. Вземам го аз понякога като товарно добиче из магазините, че много пакети и няма как да ги нося. А на шофьорските курсове все ме късат – не ги запомням тия завоища – кой наляво, кой надясно. Кое това? Мое ляво или на табелите? Все ги бъркам!

  Та обикаляме ние етажите, а аз – нащрек! Не се знае иззад кой щанд коя намацана изкуствена блондинка ще се пръкне. То и аз съм намацана – ама с вкус и мярка! И съм брюнетка – боядисана, ама… Знаете си!

  А Поликарп върви и главата му – като на шарнир. Върти се наляво и надясно със свръхсветлинна скорост. Бре! Не успявам да проследя коя мазна блондинка кога следва.

  Спирам аз насред мола:

  – Поликарп! Много зяпаш!

  Лицето му ту побледнява, ту почервенява. Явно – гузен. После се сгърчва като от непоносима болка, съща печена ябълка – оная от райската градина. Явно съвестта като змия го гризе. Нека!

  – Пак ли? – изстенва той и светналите му очи, с които гледаше досега, угасват, а лицето му посърва.

  Още по-нека!

  – Гледам винкелите, душичко! – оправдава се той.

  Гледам и аз – пред щанда за железарии сме. Кранчета – мранчета, винтчета, болтчета, винкелчета… Блестят, като очите на Поликарп преди малко и сякаш ми се присмиват!

  – За банята… – казва плахо мъжът ми и посяга към едно от кранчетата.

  Не на мен тия! Ей сега ще изскочи иззад вратата някоя засукана хубавелка с деколте до пъпа, като от торта за ергенско парти ще рипне, знам си аз стоката!

  Изскочи, ама мъж!

  – Какво обичате? – вика.

  Обичам аз една сопа, имате ли, мисля си, ама си трая.

  А нашият ме поглежда притеснено, върти един винкел в ръце и пита:

  – Стоманени горещо валцовани имате ли? Равностранни.

  Тъкмо се успокоих и кръвта ми пак кипна. Горещо какви? Това да не е някакъв код? Или израз на потиснатото му подсъзнание? Защо е потиснато, само той си знае! И ние сме чели Фройд! Горещи някакви му се приискали! Да не намеква, че все полуфабрикати му нося вкъщи? Ще ти спретна аз една гореща разправия, като искаш толкова, ама като се приберем!

  Прибрахме се с пакетите и след разправията го накарах да измие банята с кранчетата, че и балкона в добавка. Женска работа, ха! Да се научи какви винкели да си поръчва!

  А днес се прибирам с два часа закъснение – за наказание! Казах му, че съм обикаляла по магазините, ама всъщност се отбих при съседа да пия кафе. Разприказвахме се и се забавих. Той ми показа новата си лежанка с щанги. Нали е фитнес инструктор, има цяла стая, оборудвана с уреди. От време на време отивам там да си оплакна очите и да потренирам, че съм се много обездвижила напоследък!

  На моя не му казвам, да не вземе да ме ревнува. За камуфлаж, съседът Андре ми дава по някой и друг пакет брашно и захар, да оправдая забавянето – добър човек! И щедър. Нищо не ми взема за упражненията. И е един висок, млад, с мускули! И с плочки на корема даже. И без мустаци! Откъде знам за плочките ли? Ами той понякога си сваля тениската, когато му е топло. И на мен понякога ми става топло – от емоции. Затуй си купих от мола хубаво бельо. И скъпо – майко мила! Поликарп не може да го оцени. Той само телевизора си знае и винкелите едностранни.

  Връщам се аз вкъщи с пакетите, набрашнена като оня вълк от приказката и още от антрето усещам – парфюми някакви. Не моите! Сладникави и леки, а аз обичам мускус. Друга жена, значи!

  Тръгвам по дирята и право в хола. Никой! Тоест, там беше Поликарп на дивана, но никой друг. Гледа футболен мач по телевизията. Нищо ново! Стиска дистанционното и от време на време удря с юмрук по масичката – недоволен. Явно пак съвестта го гризе. Обаче трябва аз да разгадая загадката с парфюма! Не го закачам, нека си гледа, това ще му остане.

  Продължавам да душа и виждам – покривчицата на холната масичка се е изместила, на стъклото – капка. От кафе. Кафе е пил, значи! Ама той не пие кафе. Има кръвно. Хванах го!

  Хвърлям му един кръвнишки поглед и продължавам разследването. По миризмата, по миризмата парфюмено-кофеинова – към прозореца. А там – опа! Чашка порцеланова от бабиния френски сервиз – с утайка от кафе.

  Приближавам се аз, уж нехайно, към перваза и хващам чашата с мъртва хватка. От едната страна, под ръба – отпечатък от червило – дълготрайно, хидратиращо, с хиалуронова киселина. Вероятно – „Мерилин“, номер от 25 до 28. Малко беше материалът, та не успях да уточня. И взе да се свечерява навън, та цветът… Все тая! Аз „Мерилин“ не турвам, та ако ще да ме убият! Много ярко, бе! Всичките номера! И с блясък! А аз предпочитам матови. По-ненатрапчиви! И по-тъмни. Малко нещо вамп.

  Разследването свърши, минаваме към втора част – разплатата!

  Поликарп си седи на дивана – ни лук ял, ни лук червисал. Ама сигур и мирисал, и ял червило, проклетникът!

 Така ли? Гледай си ти мача, през носа ще ти го изкарам! Изневеряваш ми, значи. И аз мога, бе! Ей го де съседа с мускулите, само да му свирна, и е готов!

  Внезапно ме осенява пъклен план за отмъщение. Нека си гледа той мача!

  – Забравих да взема олио от магазина, ей сега се връщам – викам му. – Ако няма евтино в „Лукс“, ще отскоча и до „Христакиеви“.

  Той само махна с ръка и пак се звери в телевизора.

  Хуквам аз обратно при Андре.

  Отваря ми той, по без тениска. Душ си взел току-що. Мускулите му играят, очите светят – и никакви мустаци!

  – Покажи ми пак новата си лежанка! – викам му и си свалям сакото и кашмирената блузка.

  Показа ми я! Четири пъти. А после и бягащата пътека, и велоергометъра, и лоста за набиране – всичко ми показа!

  Връщам се аз вкъщи след още два часа – с три бутилки олио и подобрено настроение. Може и да му се размине леко на Поликарп тоя път. Не е рецидивист, ако се покае…

  Той – гледа продълженията. На друг мач. Оставù му телевизора и може денонощно да не мръдне от дивана! А после – не бил във форма. Мързяло го. Отпусната торба със сланина ниедна! Коя ли се е прежалила да му легне пред телевизора, да ù се чудиш на акъла! И на червилото!

  Като стана въпрос за червилото… Мятам се аз към перваза, а там – нищо! Чашката я няма. Тоест, има я, но си е на мястото в бюфета, при другите пет френски чаши на баба, които стават за изложба, а не за пиене от тях, ей! Антикварни са и много скъпи! Ама какво ти разбира Поликарп от антики! Червило по чашата вече няма – заличил е следите!

  И тъкмо да отворя оная ми ти уста, чувам шум откъм кухнята. Има някой там. Сгащих ги! Буквално. Ама защо Порикарп е толкова спокоен? И какво прави оная в кухнята ми? Крие ли се? Ама много шумно, бе! Пък и аз вече излизах, да се беше омела досега! Да не е решила от гузна съвест да ми измие и съдовете?

  Разярена, грабвам освежителя за въздух /аромат на люляк с омекотител/  от поличката и така въоръжена, отварям със замах вратата на кухнята. Ще прочистя аз въздуха и цялото си жилищно пространство от тоя евтин парфюм, дето се е намърдал в семейното ми гнездо! Причерня ми направо пред очите!

  Виждам някаква женска фигура в гръб, препасана с  м о я т а  престилка, мие. Ах ти, крадла уруспийо! И тъкмо да натисна бутона на освежителя, мацката се обръща и какво да видя – сестрата Жозефина с престилката ми на цветчета, зачервена и ухилена, търка тигана.

  – Систър, много се забави! – вика и продължава да се хили. – Аз дойдох, пих кафе, после излязох, взех Нушка от кръжока по икебана, оставих я на Тако и пак се върнах, а теб все те няма. Слънчогледи ли сади досега, та се върна толкова късно? Къде е олиото? Мъжа си на диета си оставила с тия полуфабрикати. Реших да му сготвя нещо, пък и на теб, че ще си развалите стомасите!

  И тръшва на масата таратора, кюфтенцата по цариградски и палачинките с ягодово сладко, дето нàй ги обичам!

  И ме вее с ония сладникави парфюми. Решила да си смени целия макиаж – за избягване на стереотипа. Да не му омръзнела на Тако темерута! Без даже да се допита до мен, професионалистката!

  Ай да му се не види, каква я свърших! Язък ми за тренировките! Натъпках се като прасе. Ще трябва да ходя пак при Андре с лежанката, да изгоря калориите, дето ги натрупах.

  Хич не е лесна тя, моята!  

  П.П. Тази история ми я разказа от първо лице самата госпожа Малина, бивша Поликарпова – продавачка в магазинчето за козметика, дето е на партера на нейдеградската областна библиотека, където работя.

  Внезапно и необяснимо забременяла преди половин година и работата се „разпарфюмирала“: Поликарп не можел да има деца. Що доктори и врачки обиколиха навремето – невъзможно и туйто! Имал там някакъв нелечим проблем.

  Сега живее Малина няколко етажа по-надолу и по-вдясно – при фитнес инструктора. Чакат бебе. Тя вече не бъркала посоките, но от време на време се отбивала при Поликарп – я за пакет брашно, я за олио.

  Магазинчето под библиотеката фалира. Откак професионалистката Малина, дето знае наизуст всички червила и марки парфюми и може да даде компетентен и безплатен съвет на кого какво му отива и дали е тип есен, пролет, лято или зима – та откак тя излезе в майчинство, клиентките драстично намаляха, а и съвсем секнаха.

  Злите езици разправят, че по времето на ревнивката, преди зареждане с нова и дефицитна стока, все се мотаели наоколо жени на различна възраст и от разнообразно занятие, помъкнали торби с пакети брашно и бутилки олио. Аз лично не съм ги виждала, а прозорецът ми е точно над магазинчето! Вероятно са само злостни инсинуации. То аз навън и не гледам много, защото съм заета с подготвянето на „Хрониките“, ама все щях да подуша нещо, нали?

  Малина един ден дойде и ми разказа всичко. Искала да бъде увековечена. Е, увековечих я! Опита се после да ми пробута и една бутилка олио с изтекъл срок на годност, но не я приех. Не заради срока!

  Вие какво си помислихте?

https://www.youtube.com/watch?v=4tMc2VuKDr0

https://www.youtube.com/watch?v=rvn7qSZqnSw