Изчаткаха дървените подметки на емпуса по мраморните плочи на атриума в Симеоновата Кръгла църква. Джъд пусна разбърканата му грива, плъзна се по люспестия му гръб и скочи долу. На мястото на чудовището се появи Разнобрад със сламената шапка и торбестата роба, а грифонът кацна до него и също придоби човешки облик.

  Просторен и светъл бе предният двор на църквата, обрамчен с бели мраморни колони, чиито капители и основи бяха покрити с релефни изображения на лози, гроздове, ловци с кучета, преследващи елени, зайци, лисици и други диви животни. Пищно украсена беше и сградата на самата църква – облицована с тънки мраморни блокове, украсени с рисувани керамични плочки и стъклена пластика. Каменни корнизи с гравирани по тях цветя и геометрични фигури опасваха стените и фасадата на храма, прозорците сияеха с цветните си витражи, а водоливниците бяха изработени според преславските традиции във формата на животински глави, най-често – лъвски. Масивната колонада поддържаше като многорък Атлант конструкцията на зданието, а над всичко се извисяваше полукръглият купол, покрит със сияйни златни листове и увенчан с огромен златен кръст. По стените и аркадата, ограждащи двора, имаше цветни мозайки, древни графити, надписи с имена на светии, букви и кратки слова на глаголица и кирилица. Църковният кораб беше с кръгла форма и оттам, както и от златния купол, храмът „Свети Йоан“ беше получил двете си прозвища.

  На каменната пейка отстрани на правоъгълния притвор, покрит с червени керемидени плочи, седеше нисък, слаб човек над средната възраст, с права сребрееща коса, хваната на опашка. Беше облечен в тъмносиньо вталено късо палто с два реда копчета с блестящ метален ажур, около врата му беше завързано на фльонга светлосиво шалче, а на главата му се мъдреше тъмносиня барета с козирка. Но дори и без тези атрибути – по отнесения, вглъбен поглед, леко прегърбената фигура и изтънчения изглед, в него можеше да бъде разпознат човек на изкуството.

  При вида на тримата непознатият стана от пейката и тръгна към тях.

  – Най-после! – възкликна той, а на слабото му, интелигентно лице се изписа облекчение. – Вече си мислех, че никога няма да се появите. Още малко и щеше да стане твърде късно. Последвайте ме!

  – Най-любезно моля за извинение! – каза деликатно Васил-Игнацио. – Познаваме ли се? Не ми се струва, че съм имал честта…

  – Казвам се Джъ Гуо – каза бързо човекът. – Художник съм. За съжаление нямаме много време за формалности. Не сме имали възможност да се запознаем досега, защото бях възпрепятстван – прекарах много време в изгнание на един далечен остров, пълен със змии, и чак напоследък се освободих. Ще ви бъда признателен, ако задавате въпросите си пътьом. Не е далече. По пътечката вдясно, после през площада, надолу покрай брега на Тича и сме там.

  – Посетителския център ли имате предвид, господин Гуо? Знам къде е – каза Джъд.

  – Точно така, господарю. Там смятам да ви заведа. Нали търсите алафрангата? Ще ви спестя лутането с пробите и грешките. Няма нищо по-добро от личния опит, но се налага да прескочим тази част. Вулканът…

  – Откъде знаете какво търсим? – попита подозрително Разнобрад.

  – И за вулкана? Ние самите току-що разбрахме – намеси се и Васил-Игнацио.

  – Знам, защото аз го измислих – каза тъжно човекът. –  Аз съм авторът на тази Книга. По-точно на тази част от Книгата, в която се говори за Омагьосаната планина.

  – Мирабела е нашата авторка – възрази Разнобрад. – Не че съм очарован от този факт, но действителността трябва да се приема, колкото и неприятна да е, а не да се отрича…

  – Мирабела е моят съавтор – намираме се в анимационна приказка, забравихте ли? Някой трябва да я рисува, както и да прави илюстрациите към другата част от Книгата. И тук идвам аз.

  – Искате да кажете  – вие сте съавтор на Мирабела, а не обратното – възрази меко архангелът. – Защото Мирабела е водещата. Винаги е била. Ние дори не знаехме за вас.

  – Не и тук. Тук визията е първична, а текстът – вторичен. Въпреки че Мирабела, както винаги, е ужасно многословна. Аз бях дълго време на заден план, заради изгнанието, и тя имаше възможност да се развихри, но малко прекали. Разводни нещата и изпадна в словесно излишество. Но това е поправимо. Ако редактира…

  – Но тя също не знае за вас. Никога не ви е споменавала. Ако знаеше, щеше да каже на някого – сигурен съм! – продължаваше да се съмнява емпусът. – А вие знаете за нея. Знаете и за нас…    

  – Знам, защото аз съм този, който ви доведе тук. Ако не бях аз, щяхте да загинете още в предишната Книга. Всички.

  – Можеше просто да направите така, че Книгата да не бъде унищожена. Нали казвате, че сте авторът! Или поне единият от тях.

  – Не можех. Трябваше да се преместите, за да дойдете тук и да… Не ми е позволено да разкривам сюжета. Свободната воля… Не ме карайте! Само малко ще забързам нещата. Ще ги катализирам, така да се каже. Катализирането е позволено, пряката намеса – не.

  – Е, вече имаме още един виновник за хала, на който сме – измърмори Разнобрад. – И за това, че всички са светà вода ненапита или като Алибей и Дун – разкаяни грешници, а само аз съм най-големият злодей.

  – Всеки има възможност за покаяние – настоя художникът. – И вие сега сте на страната на доброто. Нали?

  Разнобрад не отговори. Вече се изкачваха по брега на Тича и на едно заравнено място между боровете и елите се показа бяла, кокетна триетажна сграда във възрожденски стил – с издадени втори и трети етаж, с тухлена облицовка и с по пет прозореца на всеки етаж. Къщата имаше два сводести входа един до друг, а между тях – бяла четвъртита колона с малка площадка отгоре.

  Разнобрад избърза напред и влезе през дясната врата.

  – Внимавайте с него! – каза Гуо на архангела. – Той веднъж вече измами жителите на Планината, че е добър. Както сам се изрази – светà вода ненапита. Може само да твърди, че се е покаял.

  – Всъщност не е казвал подобно нещо. Доста е витиеват в изразите. Познавам го много добре. Сблъсквали сме се и преди и винаги сме били от двете страни на барикадата. Не му вярвам. Не го изпускам от поглед – където той, там и аз.

  – Правилно. Но сега няма да вървите след него. Ние ще влезем през лявата врата. Не е задължително магьосникът да знае какво ще намерим тук. Той си мисли, че сме дошли само за свещите.

  – За това е малко късно. Джъд вече му каза.

  – За щастие е поправимо – отрони загадъчно Гуо. – Трябва само да предупредим момчето! И много да го пазим.

   – Да – той е главният герой в тази Книга.

   – Не разбирате. Няма друга Книга. Все същата си е. Помните ли езерото Комо, чиито два ръкава или се събират, или се разделят, в зависимост от това от коя страна го погледнете – от север или от юг? Същото е – дивергенция и конвергенция. Раздалечаване или сливане. Книгите бяха две, но после Мирабела ги сля в една. Аз не възразявам – получи се нещо интересно – своеобразна Книга в Книгата. Но сега започва да става напечено. И няма време. Затова се намесвам. Докато Джуджилейла баламосва Куцулан, вулканът няма да изригне. През това време Джъд трябва да научи колкото се може повече неща, за да действа бързо следващия път.

  – Следващия път? Какво искате да кажете?

  Джъ Гуо вече влизаше през ниската, запречена с железни решетки лява порта. Джъд беше изтичал напред и архангелът го последва.

  – Сградата е реплика на Къщата с маймунката, строена от търновския  майстор Кольо Фичето, но Илинда внесе някои изменения – обясни художникът, след като се озоваха на тъмния приземен етаж. – Има две фасади и два двойни входа. Ние ще се качим на втория етаж, където е алафрангата. Илинда настояваше за нея. Аз лично я изрисувах. А Джуджилейла тайно я използва за скривалище.

  – Не виждам маймунката на колоната отвън.

  – Ще я видите. Всъщност не е маймунка, но това сега няма значение.

  Качиха се по голямото вътрешно стълбище и се озоваха в просторна зала, осветявана от петте прозореца на третия, последен етаж. Имаше и един – шести прозорец, който почти не се отличаваше от останалите – пейзажът навън беше същият, само дето небето там беше ярко и лятно, а листата на дърветата – гъсти и зелени. В центъра имаше дърво с широко, напукано стебло с хралупа в долната част, с топчесто гнездо в клоните и множество ярки птици, накацали наоколо. Въпреки че дървото беше иглолистно, цялото беше отрупано с едри бели, жълти, сини и червени, прилични на лотоси цветове. На най-горните клони, като огромен слънчоглед, беше кацнало слънцето, в гигантските, извити корени беше струпана на чимове пръст, прилична на вълма черна вълна При по-внимателно вглеждане се виждаше, че прозорецът всъщност е нарисуван, но толкова реалистично – като продължение на парка край Тича отвън, че през лятото илюзията сигурно беше пълна, като изключим шареното дърво, разбира се. Също и извитият, раиран корниз вълчи зъб отгоре показваше, че този „прозорец“ не е като останалите.  

  – Трябва да докоснете с гривната си ствола на централното дърво – каза тихо и почти с благоговение Гуо. – Никой освен вас не може, господарю. Затова Джуджилейла ви плени. Тя може да затваря алафрангата с разковничето, но не и да я отваря. Това е по силите само на потомък на Юймин, а вие сте неин син – поне тук, в тази част на Книгата. Джужилейла е дъщеря на аватара ѝ от предишната Книга – Юйлин, която се преобрази в чудовището Персефина и загуби част от благодатта си. Светлата царица Илинда има вашата способност, но никога не би се съгласила. Вещицата мислеше, че като сте малък, сте наивен и глупав и може да ви води за носа.

  – Всички правят тази грешка – намръщи се Джъд и доближи зелената гривничка до изрисуваната ниша. – Или поне тези, които не ме познават. Близките ми вярват в мен.

  Изрисуваната стена в дъното на нишата се замъгли и изчезна. Вместо нея, малко по-навътре се откри сляп тухлен зид. На широкия перваз отдолу стоеше плетена кошница, пълна с разнообразни предмети – играчките на невръстния Сабазий-Загрей, отмъкнати някога от Джуджилейла.

  – Мислех, че Мойсей е този, който е имал кошница, а не къпинчовецът.

  – В известен смисъл сте прав – каза художникът. – В кошницата в древния Египет по Нил е плувало бебето Моисей, а в тази има нещо, което е изключително ценно и може да върне детеродната способност на човешките същества – тук е лекарството срещу маймунската треска.                                                                            

                                                                                                                         /Следва/