Много добре си спомнях къде оставих тубата с бензин - до пейката на двора. А след като се върнах от тоалетна, тубата стоеше на съвсем друго място. Беше пипана! На двора си играеше единствено дъщеря ми... Изтръпнах!!! "Тя вечно е гладна и жадна!" - мина ми през главата. От думичката "жадна" студени вълни ме обляха. Ако е пила от бензина?!
Втренчих се в нищо неподозиращата ми принцеса, която се усмихваше насреща... Защо ли долавях в очите ù един такъв особен 95 октанов бензинов блясък!? Тръгнах към нея, за да я хвана и да ù подуша устата, но тя ми избяга. Реши, че искам да си играем на гоненица. Друг път лесно я хващам, а сега все ми се изплъзваше - тичаше бързо, сякаш задвижвана от... бензинов двигател с вътрешно горене. Избяга ми! Взех тубата и погледнах нивото на бензина. Е, не! Това щеше да е върхът на самовнушението - към половин литър бензин наистина липсваше. Дали в нея имаше 2, или 2,5 литра бензин? Боже, да ме убиеха, не можех да си спомня! Не взех и касова бележка на бензиностанцията - бързах и не дочаках да я получа. Съмнението ме зачовърка с още по-страшна сила, след като визуалната ми памет извади от "архива" достатъчно ясен кадър на спомен за цифрата, изписана върху дисплея на бензиновата колонка. Не беше кръгло число... Вече се затичах на живот и смърт след дъщеря ми. Тя пак се заигра на гоненица, заливайки се от смях. Но аз не чувах смях, а боботене на бензинов мотор. Бррррр- бррррр- брррр! Съвсем реален звук, който сякаш излизаше изпод памперса на тичащата пред мен палавница. Щях да си помисля, че полудявам от самовнушение, ако не бях видял, че дядо ми се опитва да запали моторната резачка. Чак сега картинката ми се проясни - без да го видя, той беше налял бензин в резачката, с която щяхме да режем дърва... Спрях и погледнах тъпо - дъщеря ми се усмихваше насреща, готова за игра. А очите ù продължаваха да блестят, пълни с 95 октана... детска обич!