А имаше един Иван... Вероятно в живота на всеки има по един такъв Иван, който отравя из основи съществуването ти и който въпреки всичко трябва специално да се учиш да НЕ ГО обичаш. Не знаех как да не го обичам, затова и до днес го обичам.
Е, моят Иван беше от онези хора, които на пръв поглед изглеждат перфектни – ум като бръснач, до болка хубав... В началото всичко беше една огромна игра. Погледи, срещи, размяна на думи – истински, виртуални. Не знаех как да се държа с човек като него. Беше нещо ново – за мен, за възприятията ми и за и без това разбития ми до този момент свят.
И той ме заля... цялата – с музика, с вдъхновение, с тръпка, която усещах до върха на пръстите си. А усмивката му можеше и все още може всичко...
До този момент не знаех, че го обичам. Мислех си, че е първично привличане, продиктувано от самотата ми и от външния му вид. Но с времето разбирах и го усещах толкова дълбоко в себе си, че почти нямаше и няма част от мен, която да е само моя, без да бъде негова.
Срещите ...