Вчера, когато си легнах, само и единствено ти беше в мислите ми... Такива силни моменти нахлуха в главата... не успях... усетих 2 малки капчици да се стичат надолу по лицето ми, но в този момент се усмихвах, защото си мислих единствено за теб!
Мислих си за това, когато с нетърпение звъня на вратата ти, ти ми отваряш и... поглеждаш ме с тези невероятно искрени очи, изпълнени единствено с любов и ми казваш нежно, но и в същия момент толкова радостно "Дупее, какво правиш?"...
Мислих си за това, когато ме прегърнеш, когато потъна в теб, когато усещам ръцете ти от двете страни на лицето си и толкова нежната целувка по челото... в този момент се чувствам наистина невероятно... усещам колко съм щастлива и същия момент безпомощна, но и закрилена от теб... моят ангел-пазител...
Мислих си за това как усещам влажните ти, големи устни върху моите... нежните целувки, които ме карат да не искам да те пускам нито за миг...
Мислих си за това, как ме изпращаш на спирката... как се смеем по един и същи, твой начин, как всички хора ни гледат с онези странни и понякога завистливи погледи... но ти ме направи такава, че да не ми пука от тях, да им се смея на комплексите и... да те обичам невероятно много за това... Мислих си, как ми казваш "Кликни ми като се прибереш" и в този глас и начин, по който го казвах, усещах че съм значима за някой, че на някой му пука за мен, но не защото трябва да се прави така, а защото го иска и го усеща така...
Мислих си за това, че когато се прибера у нас, с нетърпение очаквам да седна пред компютъра и отново да си пиша с теб... мнoгoто време, което прекарваме заедно сякаш не ми стига... искам всяка секунда да си до мен, да те усещам...
Мислих си за това как вечер лягам с мисълта за теб... сънувам те... и ставам отново със тази същата мисъл за теб... единствено и само за теб... как и днеска ще се видим, как ще видя онази невероятна усмивка, в която се влюбих първия път и как отново, като всеки път след като я видя, ще се влюбя пак в нея, но този път ще е по-силно...
Мислих си за това как няма да сме заедно на твоя 18 рожден ден, който всеки очаква с нетърпение... аз няма да мога да ти доставя удоволствието да съм при теб... за което наистина много съжалявам...
Мислих си за това как ще дойде рождения ми ден... този проклет 14 септември... как баба ми и майка ми ще поканят роднини, как всички ще идват с усмивки на лицето и с хубави пожелания и как аз ще трябва да сложа маската на щастието и да се правя на щастлива, докато в мен е адската болка, че ти не си до мен, че не можеш да ме прегърнеш така нежно и толкова искрено да ми кажеш "обичам те"... Как ти ще ми се обадиш и ще ми пожелаеш толкова много и хубави неща и после ще ми кажеш, по оня начин... "обичам те" и как аз ще се разплача и ще ти отговоря "само 3 дена, дупе... само още 3 и ще сме заедно" дори сега като го пиша и се сещам, се просълзявам, но се владея, защото знам че със всеки изминал ден времето намалява... и съвсем скоро, без дори да се усетя, вече ще е 17 и с нетърпение ще чакам да те видя, да видя твоята невероятна усмивка, да почуствам невероятно нежните ти ръце как ме прегръщат...
Мислих си и за това как когато дойда ще те прегърна силно, силно, ще се разплача от радост и няма да те пусна още много дълго време...