Когато мрак залее бялото ти сърце.
Когато депутати снимат се с напукани усмивки и празни души пред Народното събрание,
а студенти мръзнат по своите дупки и мъчат се да бъдат образовани.
Когато едни плуват в неясни и мътни пари,
а други заради комат погубват тела отдавна изветрели.
Когато музиката спре и изричат се само думи, които летят из прахта по мръсните улици,
а тези които говорят биват затваряни в малцинства, откъдето, читателю извънпланетарен, никъде не дебне спасение.
Не!
Светът не е голям, а еднообразен. Пренаселен и духовно пуст. А страданието му е във всичките си форми.
А ние само гледаме собственото си творение, в което вторични роли и статисти няма.
Само главни пришълци, в една пиеса без край. А публика отдавна няма, няма и критици.
А всеки опитал се да бъде все пак такъв, бива потапян бързо в голямата локва на безверието и суетата, където той изведнъж започва да се чувства добре, а паметта му се превръща в призрачен фантом.
Най - уютно е спокойствието, родено в Хаос,
Мълчание, следствие от социално отхвърляне,
И дълбок безинтерес, предшестван от обществени несполуки.
Една пустош, в която да мислиш и да създаваш не е на мода.
Сега гледаме стените си, в социалната паяжина, наречена мрежа.
И редим тухла след тухла.
Когато мрак погълне и черно направи сърцето ти.
© Силвия Всички права запазени