Седиш и циклиш с поглед, забит в тъпото нищо. Това е един от онези моменти, в които искаш да изпразниш съзнанието си от съдържание, да изключиш мозъка си и да се отдадеш на миг спокойствие. И разбира се, точно тогава в главата ти, като малки гнусни паразити се забиват всички гадни и подтискащи мисли, които малко по малко изяждат всяко свободно местенце в жалката ти изтормозена глава. И скоро всяко празно пространство е заето от тези гаднярчета. И всички те ти напомнят за едно и също нещо, всяко тяхно ухапване за теб е сякаш някой крещи с цяло гърло в ухото ти неговото име. Безмълвен вик от болка и отчаяние. Намираш се в мръсна вмирисана улица без никакъв изход и надежда. Но не правиш нищо по въпроса. Шибаното ти достойнството явно се оказва по-важно от това, което изпитваш. Защо поне веднъж не направиш това, което наистина трябва, вместо да се правиш на силен, а вътрешно да търпиш цялата тази опустошителна тежест? Давиш се в собственото си отчаяние и въпреки това не можеш да преглътнеш ...