ОТЧАЯНИ МЕЧТИ
И този ден повтори предишните. Нищо ново. Вилнее зимата, стара и сърдита вещица, и до каквото се докосне, превръща го в ледена статуя, неподвижна, безсмислена, безкръвна. Вилнее болестта на тати и неусетно, бавно, упорито и сигурно стопява силите му, ръфа тялото му и надеждите му тихо гаснат. Край неговите – и нашите. Моите и на мама. Три сенки на живота, три рожби на смъртта. Така е, но нека не е сега. Колкото може по-късно да е. Напролет, да речем. Или пък през лятото. Само да не е в тази виелица. Не искаме като кучета, не... Без цветенце, без птича глъчка, грозно ще е... По-добре ще е напролет. Да, да, по-добре ще е напролет. Като цъфне люляка, ей този тука до къщата. Да размирише, да затанцуват пчеличките, пеперудките, – тогава. Тогава ще е по-добре. И щъркелите ще се върнат в гнездото си отсреща на комина. Ще дойдат, ще ни видят. Лястовичките ще позакърпят шатрите си под стрехата и ще кажат: „ Е, хайде, сега може да си ходите, ние ще наглеждаме къщата, пък вие, идете ...