Не те познавам вече, болестта погуби разума ти. Уби човешкото в теб, а сега с думи убиваш. Боли от думи, само това ще ти кажа. И гледам как гасиш пламъка, който с годините притихва достатъчно, пламъчето на човека, който беше до теб години, години наред и те обичаше и още някъде там дълбоко под дълбоките рани, които направи те. Вярвам. Вярвам и че това не си ти, не искам да познавам онова твое ново "аз". Ще го намразя, кълна се.
Върни ми Господи жената, която ме обичаше, която ме е родила, на която ѝ пукаше, върни ми обичта ѝ, върни я и не само към мен, върни ѝ желанието за живот, върни ѝ красотата, върни ми я! Господи, животът е несправедлив, признавам. Оптимист съм, силна съм, но Боже защо взимаш със себе си най-стойностните хора, най-добрите, защо? Всички говорят, че имало рай, има и ад. Защо взимаш всичко красиво там горе при теб - рая, а нас оставяш да горим в мъка и болка в ада?
С какво е заслужил - той, който сърцето си даде за тая жена, и мене, Боже, и мене отгледа. С какво е заслужила тя тая коварна болест измамна, дето извади от нея най-черното и грозното, с какво? С това, че ме е чакала и пазила 9 месеца в корема си, с това ли питам аз? И аз страдам, Господи. Страдам жестоко. И гледам как отмъкваш ми бавно, бавно хората, които обичам. Единият почти си замина. Най-черното зло вече виждам как се прокрадва през последното хубаво нещо останало в нея. Открадна ѝ и оптимизма, и желанието, и надеждата. Всичко. Почти си замина. Но да гледам как погубваш чрез нея и другите - боли. Недей, умолявам те, недей.
Ах, Боже! Боли ме и мене, но няма да се предам. Откровено ти казвам, Господи, през мен и лъч черна отрова не ще се промъкне, не ще ѝ дам! Не и сега ...
© Евгения Всички права запазени