Нощта бе неспокойна. Трескаво очаквах утрешния ден, а още по-неспокойно следващия. Имах много работи за вършене и, както винаги, времето не стига или надделява онова гадно гласче в главата ми, което ми нашепва -“Остави всичко за после“. Събуждам се схванат във врата и с подути очи. Гърбът ми е настинал. Няма къде да го опра. Леглото е грамадно, а по стените хлебарките правят следобеднонощните си кросчета. По навик скачам в кухнята и пускам котлона, за да си направя кафе. Сещам се, че вчера съм сложил последното кафе и няма как, трябва да отскоча до бакалията. Набързо правя сутрешния си тоалет и като сомнамбул скачам в чехлите си. Продавачката ме убеждава да си купя някакво кафе, дето било много хубаво и на съмненията ми предлага да ми направи, за да кусам. Аз отказвам и си вземам стоте грама „Нова Бразилия“, макар продавачката да ми подхвърля - „Хм, това изгорялото кафе ли ще пиеш“. Много-много не и обръщам внимание, а бързам да се прибера, за да не изкипи водата на котлона. Пак на компа, докато изпия чашката ароматно „изгоряло“ кафе и се чудя – уж изгоряло, а толкова ми харесва. Забравям тия си мисли набързо, защото и тоя ден ми поднася изненади. Усещам, че нещата се преобръщат пак. Планът ми за следващия ден вероятно ще бъде провален. Това го разбирам със 100 процента сигурност чак следобяд, но както има една поговорка - „Денят си личи по заранта“. Не подлагам на съмнение заглавието на любимия ми автор Богомил Райнов - „Денят не си личи по заранта“, защото там нещата забиха в съвсем друга посока. Важното е, че продължавам по план за момента. Без да искам, правя две не толкова нужни покупки за солидна сума и се опитвам да вляза във фризьорския салон. Неееее... Не може да бъде! Отново оная овца, дето ме постригва три пъти на вълни. Хубу, викам си, ще отида следобяд, може и да се сменят дотогава. Междувременно съм примамен от една оферта – 1.50 мъжко подстригване! Уха! Запътвам се набързо натам и надниквам в салона малко неуверено. Какъв салон! Виждам 4-5 стола, но докато се осъзная, едно момиче ми помага:
- Кажете...
- Ъъъ... подстригване...
- Сядай на тоя стол!
Нещо не е наред в тоя салон. Чудя се какво липсва и се осъзнавам чак когато момичето хваща уверено машинката и ме подхваща. Няма мивка с вода. Хм... дано поне ме подстриже като хората. Твърде грубо и прибързано работи и аз целия съм вцепенен и се моля, дано не си личат много вълните.
- Така добре ли е?
- Ъъъъ... Може още малко...
- Нагоре ли?
- Не, надолу!
Вече напълно съм се примирил с прическата си и мисля да повторя номера, но тоя път за 4 лева при старата ми фризьорка.
- Така добре ли е дължината?
Отде да знам аз бе, уфсъ, като си хванала с цяла шепа бретона ми. Аз ако знаех, сам щях да се подстрижа.
- Добре, ама още малко.
- Надолу ли?
- Мда...
Изпотил съм се яко.
- Честито!
- Благодаря!
   Такава прическа не съм имал от единадесет годишен, когато за първи път реших да си сресвам косата назад, а не напред, като циганетата, както казваше любимата ми учителка по Български език. Добре, в къщи ще я оправя. Тонове гел едва помогнаха. Не знам как го правят това, но косата ми стърчи навсякъде. Хълмистата Дунавска равнина ряпа да яде. Ожаднял съм яко, но бирата отлагам за вечерта. Имам друга работа – Планът! Тоя път потеглям като цар, бавно с горско-зелената красавица, моята единствена другарка – Фиестата. Климатикът ме успокоява, но следва първата изненада. Ченгета отбиват движението. Добре, 4-5 километра вповече не ме бъркат. Нисово – малко селце в природен парк „Русенски лом“. Залято от пороищата и вода от скъсани стени на язовири. Опитвам се да стигна до родната къща на майка ми, но всичко е залято. Двуметрово корито на река, вече на места минава стоте и залива цялата долина. Идеално за снимки. Щраквам няколко и се връщам обратно. Идеята ми е да заобиколя. Правя го и се впускам в поредната си авантюра. Снимам на ръба на скалите, включително и себе си, та да има после пак да ме питат - „... ами не те ли е страх...“. Ми не ме е страх! За последен път ме бе обзело това чувство в детските години, когато се налагаше да скачам от втория етаж на един строеж. Стоях там 2 часа може би, без да скоча, а другите скачаха ли, скачаха. За щастие, дойде едно хлапе, 6 години по-малко от мен и скочи! Зарови си главата в пясъка и мен ми кипна. Тоя келеш скача, та аз ли няма да скоча? Хоп... не било толкова страшно.
   Хубава разходка. Поизпотих се, позадъхах се из баирите, но ми беше кеф. Направих 150 снимки, колкото да не е без хич и си тръгвам. Гледам хора пред мен и отначало ги мисля за туристи или любопитни. После осъзнавам, че носят чинийки със жито и се сещам, че погребват 88 годишния поп, който се бе удавил предния ден. Отдавам почит и продължавам. Мисля си, къде ли са го погребали? Та аз снимах гробищата, заляти от реката! Отказвам се от тия мисли и поемам обратно. Изведнъж се сещам, че пътят пред мен е гладък и прав. Решавам да настъпя педала на газта и снимам километража. 160 с една ръка и фотоапарат в другата ми се струват добре. Внезапно каруца и камион пред мен. Мамка му, кво пък толкова. Аз стоя на ръба на 200 метрова пропаст, една каруца ли ще ме уплаши? Снимам си спокойно километража и намалявам. Прибирам се. Същите ченгета стоят на пътя, а точно тогава звъни телефона ми. Пускам аварийните, ама как да спра на кръстовището, точно до ченгетата? Заебавам работата и вдигам малко по-късно. Знам за какво ме търсят. Трябваше ми палатка за следващия ден. Работата е уредена, но както има една приказка - Ако искаш да разсмееш Господ, кажи му, че си имаш плановe... Плановите са си планове, но се провалят, малко след като се прибирам. Това ме отказва от морето засега. Пак това пусто сърце, което не търпи да е самотно, ми изигра лоша шега...