Време е за безизразно лице. Това си мислех, докато извършваха акупунктура върху разклатените основи на емоциите ми. Пред очите ми. Пред мен! Плъзва дългите стоманени игли под повърхността на кожата ми с възможно най-хладните и безпристрастни движения. Аз не съм нищо специално за него, така че какво значение имат подутините около вените, където са впити жилата. И въпреки това – акупунктурата не е нищо лошо. Даже напротив – полезна е. Освобождаване на стреса и напрежението. Отключване на катинар от миналото. И така вратата се отваря и всичко си заминава. Защото иглата е наистина забита в кожата ми. Не е лъжа, не е сън. Иглата е тук! Приема топлината на вътрешността ми. Малко боли, ако трябва да съм честна. Боде точно в ядрото на слънчевия ми сплит, клони малко наляво към моста на НДК и надолу към стомаха ми. Нагарча ми на гърлото. Главата ми започва да пулсира като барабан.
Защо трябва да ми се прави акупунктура? С какво съм я заслужила? Не бях ли добра? Нали искреността се възнаграждава ...