Бяла сграда с празни коридори. И тежка миризма на болест. Бели стаи без прозорци. И модата на много дългите ръкави. Тя е тук, заключена, затворена, обградена с решетки. И аз при нея идвам (а може би съм тук и аз, не зная?). Тя удря по стената с юмруци, чупи, блъска, вика. Иска да избяга и се бори, а аз съм вкъщи. И окичих с фотографии.
Гледам я – на мен така прилича (аз на нея също може би?). Тя е истинската, правилната, точната; весела, засмяна и обичана. И при нея идват (нима не съм причината за тяхното познанство?). А тя не чувства нищо, не зачита, не признава, даже не мисли за тях. И пак съм отстрани – невидима и незначителна. Тя пуши, много пуши – гаси една, веднага пали друга (на мен ми прилошава от дима!). Тя блести. Тя е силната, не се отказва; тя може и го знае. И успява. Специална! Пожелава някого и нещо – получава всичко, всекиго веднага (аз съм нерешителна и слаба, колеблива и до глупост чак добра...).
Измислих я от скука. Дадох ù живот, за да не съм сама. Различавах се от ...