Анафилактичната реакция винаги ни изненадва с бързината, с която се развива. Просто след приложението на някакъв медикамент, ужилване от пчела, или консумацията на някакъв хранителен продукт, пациентът леко го разтриса, закашля се и ако не успееш да му инжектираш достатъчно бързо кортизона, влизаш в режим на реанимация и интубацията при едематозен ларинкс не ти мърда. Повечето от нас не сме опитни анестезиолози и старателно се стремим да я избягваме.
През периода на медицинското обучение тези от нас, които са се постарали да си прочетат учебниците, знаят, че кортизонът и антихистамините не са първото средство на избор при борба с анафилактична реакция, а се препоръчва болусното приложение на адреналин. Въпреки това повечето лекари се попикават от страх, когато се наложи да го използват, защото той предизвиква ритъмни сърдечни нарушения, които също могат да бъдат смъртоносни. Ето защо като удавници за сламка посягаме първо към кортизона и антихистамините с надеждата те да помогнат. Ако това не се случи достатъчно бързо, с треперещи ръце прилагаме адреналина, като с добре присвито дясно и отворено ляво око, внимателно следим данните на монитора (в случаите, които разполагаме с него) с надеждата таванът всеки момент да се срути и да ни спаси от неприятната ситуация: все пак, когато се борим за собствения си живот, имаме достатъчно основание да не ни пука за състоянието на пациента.
Ако имаме достатъчно късмет в следващия момент да не ни се налага да използваме уреда с алтернативно название Мамка-му-кое-копче-за-какво-беше, в медицината добре познат като дефибрилатор, за да възстановим правилния сърдечен ритъм, въздъхваме с облекчение, избришаме потно чело и с добре неприкрита гордост наблюдаваме бъзото възстановяване на пациента, като че ли се носим без усилия по огледалната повърхност на океана.

В този момент се чувстваме като ангели с бели престилки.

Дори и най-ужасяващите бактерии и вируси не развиват с бързината на анафилактичната реакция, от което следва извода, че...лекарствата са много по-опасни.