Някъде след полунощ, седейки сама в една празна стая, се опитвам да открия философията на живота... Неизбежно, когато оставам сама за повече от час идва и този момент, може би затова толкова ненавиждам самотата... обичам да съм сред хора, които да ме разсейват от духовните ми въпроси към самата мен, въпроси без отговор и от още по-страшните въпроси относно днешния ден... Обичам дните, когато нямам време за себе си, когато има някой с мен, защото нямам време и за анализ на живота, а просто го живея... лесно е...

Е добре де, малко самоанализа никога не е излишна, особено ако събереш нужния материал... Както е сега... три дена се опитвах да разгадая личната си драма... трети ден в случаен разговор открих прозрението си... малко силно казано, но това е един от онези моменти, в които сякаш мисълта те удря по челото... знаете как е...

Как може да се обидиш на някой, който не познаваш?! И колко време е нужно да опознаеш наистина някой. В моята ярост и нараненост, цели три дена не можах да открия разумно обяснение за постъпката на човек, който мисля, че познавам... чак сега се сетих, че той няма идея за това коя съм в действителност... и това не е само защото съм затворена по принцип, просто някои неща остават невидими за очите, за проявата им е нужно много време и много ситуации и какво ли още не... А как имам наглостта да претендирам, че го познавам?!

Пляс... една мисъл в челото и покой за изтормозеното ми мозъче... Ура!... Макар да се познаваш с някой, никога не може да знаеш колко дълбоко си влязъл и колко истински си го разбрал... и дори да е така, коя същност на човека си познал, ти си видял един, а аз виждам съвсем друг човек... без да лъжеш, само показваш различните гледни точки на един предмет - себе си... Сега е моментът за моето заключение, за да не удължавам излишно... трябва да е нещо силно и въздействащо... нещо, което не се сещам сега... 

Познаваш ли човека до теб или просто си мислиш така... Доколко си склонен да покажеш себе си, за да очакваш нещо повече от другите.