За първи път усетих милостивия Му поглед при гибелта на Атлантида. Островът беше прекрасен, жителите му имаха всички условия за развитие и въздигане душевно. Той ги пазеше от бури и урагани, потискаше огромните океански вълни, помагаше и на моряците, и на земеделците, и на учените хора… Забелязвах как другаде земните същества биваха нападани от други – но злобни, алчни, с долни помисли. Атлантида беше под закрилата Му…
Не ми е нито по силите, нито по стремежите да разбирам помислите Му, затова не мога да кажа защо така ги обгрижваше. Експеримент ли провеждаше, искаше с тях да засели цялата планета ли… Или просто ги остави да избират…
Което е истинско изпитание за съществата. Едно е Той да те води по пътя Си, друго е да имаш възможност да избираш. И най-често съществата се подлъгваха по видимото, красивото, лесното, лъскавото привидно скъпото. Така стана и с хората от Атлантида…
А те, разбира се, като всички тленни земни хора, избраха себичното, носещото бърза печалба и мимолетно удоволствие. Създадоха силна армия, сътвориха нови оръжия, започнаха стремителни военни походи – завладяха почти цялата им околна територия…
И пренебрегнаха духа и знанието…
Тогава той стовари гнева Си…
За едно бързо завъртане на деня и нощта островът загина…
Логично и заслужено…
Спаси се само един. Този, чийто Ангел наблюдател бях аз. Млад човек, създател на песни, възпяващи интелекта и добрия нрав, стремежа и извисяването към звездите без полет към тях…
Да, не се замислих, а го подхванах и метнах в една лодка, отнесена от вълните. И я насочих на залез слънце. До голямата земя, която атлантите се канеха да нападнат скоро.
Той стигна там, местните го послрещнаха като бог, а в замяна получиха знания и умения…
Нарекоха го Крилатия змей, Кетцалкоатл…
И тогава Той ме извика
© Георги Коновски Всички права запазени