Не съм броил колко души бяха под закрилата ми. При нас Светът е друг – математиката е друга, мисленето различно, погледът далеч от земната реалност. Няма минути и часове, вековете споменаваме само, когато обсъждаме планетата Му, разстоянията са неизмерими, хоризонталното и вертикалното са в едно, напред, назад, горе, долу… Няма смисъл да обяснявам на ограничените земни същества какво е Вселената. Особено Вселената Му…

Посрещах на Райските порти доскоро подведомствената ми душа. Не, нито мъж, нито жена… Казах ви – при нас измеренията на света са други, реалността е реално сюрреалистична.

И, докато се наслаждавах на разговора му със Свети Петър в ипостас 147… Пак се отклонявам. Нима мислите, че огромният Рай, съхраняващ милиарди и милиарди души - от Сътворението на Адам и Ева до днес, е само с една порта? И Свети Петър, допуснат от Него като ключар на Света, седи пред една врата? Една-единствена – за безбройните души?

Та и хем приема новите, хем пренасочва надолу провинените, хем посреща и изпраща ангелите, изпълняващи Неговите поръчения?

Разбира се – има един само Свети Петър. В много еднакви лица. Затова и неговите личности са номерирани. Просто – отчетност. Основата на Неговия свят, както отбелязал един опитващ се да построи Неговия свят върху малката планета. И, естествено – не успял. Защото построил свой свят, а не Негов…

Та тъкмо погледнах Свети Петър 147 и той мигновено разбра задачата ми, отбеляза си кой накъде отива, като същевременно учтиво обясняваше на новата душа къде какво й се полага…