Коледната трапеза - каква богата и сложна, чудна география има тя! На длъж и на шир щедро са се разгърнали необятни равнини от тави с вита баница. Равнини, равнини, равнини - до линията на хоризонта, където гордо се издигат планини от кюфтета, пържоли и пуешки кълки. Искрящо оросени от собствен сос, те отразяват слънчевите лъчи с ласкаво мек блясък. Най-високо в планините се вдига благоуханна пара, която загръща с нежен воал от мъгла очертанията на върховете. А някъде там в тъмните дълбини на планинските клисури текат с тих, напоителен ромон реки от меко топла ракия. Тя тече ли, тече - вие се между гънките на стръмните урви от оглозгани кокали. И накрая се влива със смирено покорство в безкрайната тъмна шир на морето от бира и вино. Там морските вълни я поемат с валсова грация и я отвеждат до далечните тучно зелени брегове на салатата от краставици. Те идват като утеха след дълго, изморително пътуване - със спокойствието на зеления си цвят, който сякаш е събрал в себе си целият мир на Вселената...

Каква богата и сложна, чудна география, нали?! Сътворена с такава любов и търпение. Красива като обещанието за Вечността. Но толкова болезнено мимолетна. Днес я има, утре я няма - изправена пред зиналата паст на българския чревоугоднически Апокалипсис, седнал като за последно на празничната трапеза. Мазно потен, с хищнически блясък в очите - той е отворил широко устата си, за да излапа цялата география, целият прекрасен свят на коледната трапеза - равнините от баница, планините от кюфтета, пържоли и пуешки кълки, реките от ракия и морето от бира и вино. За да остави след себе си развалини от коледен дух и естетика, развалини от здравословен живот-пустиня! Сред тишината на която изгрява утрото на новия ден - ден първи от остатъка на Апокалипсиса ни...