Аре стига, бе! - 12
– Готино Миме, искаш ли да си поприказваме... но след един час? – запита ме с нескрит интерес докторът. – Сега ще отида в реанимацията. Ела в кабинета ми след един час... става ли?
Отворих широко красивите си големи очи и нежно казах:
– Да!
О, Боже?
Тръгнах към стаята си. Крачетата ми като че ли подхвръкваха. Ходех леко и бях бодра. Загледах ги – ах, тези палави крачета.
Изведнъж осъзнах... обута съм с пантофи!
Всеизвестна е моята страст и на приятелките ми по стилните обувки. Тези, които имам – никога не са ми достатъчни. Разбира се, преди всичко това са обувките ми на токчета. Защо ги обожавам ли? Те правят краката ми елегантни, дълги и като цяло придават финес и грация на фигура ми. Усещам се властна с обувки на висок ток.
Затварям очи…
Колко хубаво би било това! М-м-м… Силните мъжки ръце на Ники, да свалят обувките ми на висок ток, да докоснат нежно ходилата ми, да ме масажират силно, но внимателно; да им се радват, така че да усещам радостта от допира на ръцете му. И неговата наслада да направи моята още по-голяма... докато ме потопи в пълен екстаз.
Отворих очи и потънах в реалността...
Болничната стая ми се стори гадна. Миришеше на белина или на някакъв дезинфекционен препарат.
След един час стоях пред вратата на кабинета на съученика си Николай. Почуках и влезнах вътре. Доближих го.
Той се бе облегнал на бюрото си с лакти и разлистваше някакъв вестник.
– Ники, ще можем ли са останем насаме? – заговарям го и поглеждам небрежно към вратата.
Той се досети, стана и я затвори.
На една малка масичка видях поставени кафе автомат, пакетчета със захар, течна сметана и една стъклена чаша пълна с дървени бъркалки.
Допи ми се кафе и си поисках.
Николай се пресегна и натисна копчето на автомата за две дълги кафета.
Отпивахме с удоволствие от освежителната напитка след минута.
Тогава, започнахме да разтоваряме и последваха стандартните въпроси и отговори; кой от кога е женен, какво е завършил, колко деца има и какво обича да прави в свободното си време.
– Дали, някой ще ни притесни докато си допием... насаме кафето? – поглеждам го с влажен поглед и заравям ръка в косите ми.
– Не мисля, че е възможно – отвръща ми той. – Началник на отделението съм.
Станах от стола и седнах върху края на бюрото му. Нощницата ми бе повдигната и се откри прекрасна гледка към оголеното ми бедро.
Той отвори широко очи и каза:
– Страхотна жена си! Много красиво момиче беше и страшно сексапилна жена си сега...
– Момиче, жена... – прекъсвам го аз. – Излишни размисли. Умея да изглеждам добре.
– ...много нежна – продължава той. – Зашеметяващо нежна и женствена... Поразяваща си просто! Но, аз обожавам съпругата си от първия момент, в който я видях. Това е жената до мен и мисля да остане така. Съжалявам за раздялата ти, но аз съм женен...
– И аз съм женена – напомних му аз. – Това не пречи да си говорим... нали?
– Ммм... да, да... – отвръща и заглежда крака ми. – Наистина изглеждаш добре.
– И ти си красив мъж.
Навеждам леко глава надолу, повдигам клепките на очите си и запримигвам с тях.
О, Боже!
Николай не издържа на погледа ми!?
Рязко стана от стола си. Със замах на ръката разчисти всички неща от бюрото. Те се разхвърчаха по пода. С втори замах отнесе във въздуха и монитора на компютъра и клавиатурата му. Паднаха на пода и се разтрещяха.
Протегна двете си ръце и ме хвана през кръстчето. Нежно ме повдигна нагоре и ме постави да седна в средата на бюрото.
Бедрата ми са оголиха.
Той ги погали от вътрешната им страна – първо лявото, после дясното и каза:
– Готино Миме, винаги съм те харесвал и искал...
– Сега, можеш да ме имаш... и ако искаш... можеш да бъдеш много палав...
Какво последва ли?
Много пък искате да знаете...
Няма да Ви кажа!
Само това, че истинският мъж – не може да откаже на една красива и жадна за ласки жена.
Това е истината.
Както и да е!
Точно след един час и тридесет минути излезнах от кабинета му. Казах му „Сбогом”... не исках да развалям нечие семейство. Макар че, той ми поиска телефона но аз не му го дадох. Не се забърквам с женени мъже... по принцип.
Този път крачетата ми не ги чувствах... така леки и пъргави. Леко потреперваха още и бяха омаломощени от изпитаните многократни и разтърсващи...
„Аре стига, бе! Да не би да искате... да Ви кажа от какво!? Сетете се сами...”
Тръгнах по коридора на отделението.
Приближавах се до 301 стая. Спонтанно реших да влезна вътре.
Моичкият целият бинтован спеше и сладко похъркваше.
Не исках да го приближавам, затова повдигнах двата юмрука на ръцете си нагоре и изправих средните пръсти.
Насочих ги към него.
– Sweet revenge* – промълвявам. – Ти си го заслужи, Муньо!
Обърнах се и го оставих да хърка.
„Аре стига, бе! Трябва да си оправя маникюра... поолющил се е.”
***
*Sweet revenge – сладко отмъщение (англ.)
© Сър Димитри 2015
© Copyright
© Сър Димитри Всички права запазени