Той се повдигна от трона си и видя низостта и проклятието, цената на живота и труда си, какво бе направил, бе дарил тези нищожества с живот, със способноста да обичат и радостта от това, да бъдат обичани. Той си мислеше, че това бе дар, но това бе неговото проклятие, всички се самозабравиха. Щастието се превърна в мъка, мъже умираха за жените, които обичаха, жени убиваха други жени заради обичта им към възлюбените им, всичко бе объркано. Антанаил се загледа надолу. "Проклятие! Какво направих? Всички трябваше да са щастливи, но само в началото бе така, после... о, Господи, помогни ми..." . Господ му рече след време: "Антанаиле, архангел сред ангелите, ти видя цената на твоето творение: вместо да му се радват, те го направиха грях, сега намери сам решение...". Архангел Антанаил седна в своя трон от сребро и започна да мисли, след време се досети, но сълзи покапаха по сияещите му бузи и тъга покри лицето му, но знаеше, че трябва да го направи. Изправи се и разпери масивните си бели криле, и полетя нанякаде.
След 200 години Антанаил седна на трона си отново и погледна света. Сега всичко бе по-добре, всичко бе по-красиво, той бе отнел истинската любов, бе създал нещо чудовищно - безчувственост, и свое копие, което да я раздава. Сега истинската любов бе по-малко, но наистина силна и велика. Никой вече нямаше да страда заради любовта, защото никой нямаше да я изпита... или поне почти никой. Самият Антанаил бе поставил себе си на експерименти, оттогава той бе станал такъв: вече сълзите за любовта ги нямаше и нямаше да има такива. Той бе кукла, такава, каквато трябваше да е. Само една сълза имаше в окото си и тя бе на умиление от това колко перфектен е сега...