Utera[1] – страховитите космически контейнери, се носеха стремглаво из безбрежната вселена, пронизваха галактичните празнини и бяха докрай безразлични към красотите на нищото. Хаосът в тяхната подредба отстъпваше единствено на неизменната им обща посока. Досущ еднакви, Utera представляваха стоманени търбуси, пълни с най-последния и вече негоден за преработка боклук, който съществуваше в цялата галактиката.

Из космосът се носи слух и всяка обитаема планета мигом го отразява: достатъчно е само една Utera да се отклони от пътя си и да попадне сред обществото на най-крепкия живот, за да бъде той унищожен от ужасното съдържание на космическия контейнер. Но всички прекрасно знаеха – Utera е неразбиваема и неотклонима.

Ако си представим нещо невъобразимо и допуснем насред безплътния мрак на космоса, точно срещу прииждащите Utera, да стои човек, който поради неведоми причини е съхранен от всякакво зло, то ще е възможно, с помощта на неговите очи, да прозрем същината на величествено шестващите космически контейнери. Те бяха вихрена скорост и непрекъснато свистене, бяха връхлитане, подобно на небивал метеоритен дъжд и усещане за безкрайно тегло. Бяха и разтрисащата гледка, която се разкриваше през вакината, стоманеното стъкло с големина на човешки бой, което се намираше в средата на лицевата стена на всяка една Utera. Няма да спестим на нашия въображаем другар, макар и максимално обезопасен от фантазията ни, неприятното изпитание да погледне във вътрешността на отминаващите го със страшна скорост космически контейнери. В поредица от микросекунди той ще зърва неописуемата смес от аморфни отпадъчни предмети, тъкани и плазми, балирани и разхвърляни, пропити от безлични цветове и сякаш жадно всмукващи го в своя свят. Чувство за смърт и усещане за безмерна непотребност ще се стоварят в съзнанието му. И така до последната Uterа, в която той, ако го надарим с достатъчно вълшебна наблюдателност, ще види нещо особено. Нещо различно. Някои биха казали, че въпросното нещо е илюзията в очите на един космически скитник, но ние ще загърбим този тесногръд потрес и ще го наречем инак: в последния космически контейнер имаше нещо прекрасно.

Сардияна се беше свила с прибрани към брадата колене и ридаеше. Синият защитен костюм пристягаше цялото й тяло, като покриваше дори ръцете и лицето й. Там прозрачната тъкан на костюма разкриваше бели страни и сини очи. Мисълта на Сардияна бе разнищена от страдание, а душата й тънеше в безмерна мъка.

“Ах, какво ми сториха! С вина ме пронизаха, в сърцето ме раниха. Сред нощна тишина и посред блажен сън с коварствата си ме достигнаха и превърнаха в злочеста. О, галактични празнини, защо не погубиха мен, а убиха него…”

Из космосът се носи слух и всеки мигом му хваща вяра: има жени, които зачеват дете от мисълта си, без мъж, без докосване, насред мистериозна самота. Ала “Кръстната институция” не търпи това извращение. Патриарсите издали скришна була: бъде ли открита жена-покълнала-от-злото, фетусът[2] й да бъде на часа изтръгван. Космосът знае така, патриарсите се срамуват от своите дела и в тъмни доби захвърлят нероденото дете ведно с галактичните отпадъци през вакината на една от подготвяните за низвергване Utera.

Сардияна не помнеше кой я беше упил, но нямаше да забрави олтара, върху който се събуди. Кръвта се стичаше по бедрата й, а утробата си чувстваше хлътнала до безкрай. Сърцето й се разцепи, а викът й огласи и блъсна стените на храма. Скочи и болка раздра плътта й. Космическият порт бе на десет минути път, а тя знаеше, че на всеки двадесет и осем дни се низвергваше поредната пратка Utera. Баща й бе механик в космическия порт почти девет месеца, преживя десет пратки и макар да не събличаше защитния си костюм, умря сред болки и разкашкана плът. 

Сардияна вървя, тътри се, пълзя и не след дълго достигна мадочната, смукателният провод, който се издигаше над космическия порт и достигаше космическите контейнери, обсипали непосредственото небе като звезди. Сардияна знаеше как да преминава незабелязано покрай охраната, тя бързо откри бунгалото на механиците, озова се пред забравеното шкафче на баща си и приложи удара с длан, който можеше да отвори всяка лазерна ключалка. Сардияна измъкна стария бащин защитен костюм.

Механиците, до един лъщящи в синьо, умело загребваха безбройния боклук с агужерите, огромни лопатни плоскости, които се издължаваха от ръцете им и ги превръщаха в микроби с чудовищни длани. Тихо жужащият механизъм на агужерите с писък привличаше отпадъка, разпилян върху площадката на порта и с мощен тласък го запращаше в гърлото на мадочната, там той безвъзвратно изчезваше.

Сардияна огледа с погнуса и дива надежда гигантския порт, очите й не можаха да различат нищо. Тя не знаеше как изглежда отнетия й фетус. Ужасна миризма почти я отблъсна. Сърцето й се изпълни с гняв, а умът с бясна полуда. И Сардияна направи само една крачка…

Агужерът я сграбчи в страшната си прегръдка, повдигна я и непоколебимо насочи към гърлото на мадочната. Изведнъж механизмът се изключи, жуженето на агужера замря, един дрезгав глас извика:

- Хей, момиче, какво правиш тук. Веднага някой да изведе това дете от порта, след което да я подложи на щателен преглед. Бързо!

Друг глас, изумен от случилото се, добави:

- Това май е Сардияна, дъщерята на стария Гонаа Мордем. Какво правиш тук, момиче, баща ти вече го няма…

Сардияна гледаше с хладни очи изпод синия защитен костюм, изправи се в цял ръст върху агужера и се провикна с пълно гърло като посочи мадочната, която се издигаше  високо над главата й:

- Изпрати ме там!

Дрезгавият глас яростно се провикна:

- Ти луда ли си, Сардияно?

Сардияна се усмихна с тъжна и идваща от сърцето си усмивка, присви колене и с все сила отскочи. Отдели се на петдесет сантиметра от агужера и полетът й замря. Ала вместо да падне отново върху огромната шепа, тя за миг се задържа във въздуха. Сякаш малък синкав дух бе посетил черната вечер. Всички механици замряха и не можеха да повярват на това, което се случваше. Мадочната  изсвистя и Сардияна изчезна в нея.

Из космосът се носи слух, който плаши всяко сърце и го принуждава да спре: мадочната е механизъм, който компресира съдържанието си до немислимост. Попаднеш ли в нея, на часа ще се превърнеш в троха, в зрънце от пясък. За да се побере цялата галактическа смет в няколкото десетки хиляди космически контейнери, се налага извършването на този изумителен компресиращ процес.

Сардияна летеше като стрела, а тялото й беше подложено на свиреп натиск. Баща й казваше така:

“Е, мое, синьо зайче, космосът е обширно място и в него се говори какво ли не, но ти знай, сблъскаш ли се с трудност несравнима, която мачка те и чупи, приеми я и не се бунтувай. И злините ще отстъпят, а врагът ще се предаде. Защото съпротивата е средство на немощните, а отвореният дух е силата на могъщите.”

Сардияна се отпусна, умът й се изпразни от всяка мисъл, а душата от всеки страх. Тялото й отвори всички свои фибри и прие мощните струи на мадочната. Те преминаваха през нея, но някак победени я напуснаха, опитаха се да я обладаят, ала объркани побягнаха.

Последната Utera прие през вакината си поруганата майка в тишината на своя отпадъчен свят.

Из космосът се носи слух и всеки факта в него разпознава: в страховитите космически контейнери е развито съзнание и то ги насочва право към Страшната черна дупка, която се намира на осемдесет парсека от границата на галактиката. Безумният концентрат от отпадък, който се съдържа във всяка Utera, е пропит от биологичен материал. Това са останки от бивал някога живот и наченки на небивал никога живот, това беше смес, която някак заживява, с нов дъх и нови сили. Космосът знае: съзнанието на Utera е тъй първично, че отразява в пълна чистота същинската цел на всеки живот. Страховитите космически контейнери не могат да бъдат отклонени от пътя си към сърцето на Страшната черна дупка, защото страстно желаят своята смърт.

Цяло денонощие Сардияна се рови в боклука на Utera и с разбити ръце търси своето неродено дете, ала нищо не откри. Преди час усети болка ниско в корема. Докосна се, пръстите й потънаха в защитния костюм, плътта й бе неузнаваемо мека. Сардияна беше заразена!

“О, татко, къде е помощта ти, къде е гласът, чийто съвет в стените открива врати. Те убиха детето ми, защото не познават скритата сила на жената, те пожелаха света по свое подобие, а не съзнават, че техният свят вечно води в прегръдките на смъртта. Патриарсите, бащите на безплодието, така и не разбраха същинската сила на зачеването.”

Сардияна плачеше, духът й беше превит, сърцето изтляваше почти мъртво. И тогава от дълбокото вътре пристигна глас, по-тих от космическа нощ, по-далечен от угаснала звезда, ала ясен глас:

- Сардияна, синьо зайче, когато пътят свърши, е най-добре. Щом тъмата въздигне своята воля, всичко отново започва да се ражда. И знаеш ли защо? Помниш ли вятъра, за който ти говорих, повеят, който довява семената, вятърът на Архиментарите… Въздигни се, мило зайче, и го дочакай. Защото търпеливата жена е непобедима сила…