От дъното на “Utera” се чу изпукване, премина в протяжно стъргане, след това се надигна рев. Денкове и бали се разхвърчаха и нещо ужасно изникна под тях.

Из космосът се носи слух, ала всички се правят, че не го дочуват: патриарсите обладават невинни девойки, сетне ги обвиняват в самозачатие, изтръгват фетусите им и ги захвърлят в Utera. Два вида отритнати от обществата жени има, обладаните и бронебойните. Едните са жертва, а другите царство на смелост. Първите зачеват от мъже-насилници, а вторите от неведом дух. Космосът знае: съдбата на двата вида отритнати жени е еднаква, техните фетуси биват низвергнати в Utera. Ала съдбата им оттам насетне е винаги различна.

В Utera разкърши грозната си снага чудовище, съставено от тиня и плесен, от най-разнородна смет и органи от хора и същества, умрели и окрадени всред дебрите на цялата вселена.

- Какво е това? – изкрещя Сардияна.

- Не виждаш ли? – насмешливо попита Шуг. – Това е Патриарх.

- Моля?! – за кой ли път днес Сардияна недоумяваше.

- Струва ми се, дружке Сардияно, че вашият космос не е дотам добре осведомен. Понякога в някои Utera се случва да се преплетат няколко фетуса, заченати от “блаженото” семе на патриарсите. Тогава те се сдушават помежду си, образуват едно цяло, привличат към единството си най-отбрания боклук и образуват същество – Патриархът, най-добрата социална закваска.

Чудовището се поклати объркано и за малко да рухне. В телесата му говореше страстта на безбройните бащи-насилници, в тях гореше треската на множеството амбиции на малоценния. Патриархът спря подобието си на лице върху мъжа и момичето. А сетне едновременно запълзя и запристъпва към тях.

- То ни вижда?! – провикна се Сардияна.

- Не, по-скоро рефлексите на неразвитото му съзнание го водят към целите му.

- Но какво иска от нас? – не спираше да крещи Сардияна.

Архиментарят небрежно отвърна:

- То мисли, доколкото е способно на това, че аз и ти желаем да отклоним посоката на космическия контейнер. Интересното е, че не може да му се отрече логика. Има ли някъде живот, той винаги ще се бори срещу смъртта. Патриархът е разпознал у нас живота, който ще отклони Utera от последната й спирка – Страшната черна дупка.

- Но защо му е на него да ходи в тази дупка? – извика Сардияна.

- Животът в Патриарха е всъщност живот на труп. Той люби смъртта и се кръсти боязливо пред всеки туптеж.

Чудовището преполови разстоянието до тях.

- Няма ли как да го убедим, че не искаме да нарушаваме дестинацията му? Ще му кажем, че търсим нещо друго.

- Какво търсим, дружке Сардиано?

- Аз търся своето дете, а ти твоите архименти, не помниш ли?

- След като ти помниш, храбра красавице, опитай се да му обясниш. Всъщност храбра и зла не бяха ли синоними или обикновените мъже във вашия цивилизован свят са разцепили и тая единна дума и са създали  в нея неестествено противоречие?

- Хей, Патриарх – кресна Сардияна, – да знаеш и ние сме за Страшната черна дупка. Просто сме дошли тук и търсим разни неща. Той, другарят Шуг, търси архиментите, разбираш, нали?

Архиментарят се засмя:

- Дружке Сардияно, ако ти не знаеш какво е архимент, мислиш ли, че един Патриарх ще знае това?

Сардияна се намръщи, но не се отказа:

- Хей, Патриарх, аз търся своето дете. Да си виждал тук някъде един фетус?

Архиментарят поклати глава и язвително рече:

- Ех, дружке Сардияно, не помниш, Патриархът сам е изграден от фетуси. Ала за жалост неговите бащи са изтръгнали твоя. В такъв случай как мислиш, дали ще ти помогне?

Изведнъж ужасен рев разкъса вътрешността на Utera, блъсна Сардияна и я запрати по гръб. Тя изгуби дъх, притисна ушите си, за миг в очите й просветна безумие.

- То… то… чудовището е в ума ми – простена Сардияна, а лицето й беше пребледняло като платно.

- Ех, Зла красавице, струва ми се, че ще изгубиш разсъдъка си далеч преди храбростта – засмя се Архиментарят. – Твърде много цивилизация има у теб.

- То… то ме пипа, пипа ме отвътре – започна да крещи Сардияна. – Ах, извръща ме, то търси нещо…

Тогава младата жена внезапно се изправи, по лицето й се четеше изумление, ръката й сякаш от само себе си се изпъна напред и посочи Патриарха:

- То има очи! Ах, те толкова приличат на… на… моите. 

Архиментарят се извърна и се вгледа в Сардияна.

- Патриархът няма очи, зла дружке, той притежава единствено своето достолепие.

- Има, има очи. Виждам ги. Колко големи са, сякаш разхвърляни по лицето му. Но не гледат. Или гледат, но постоянно в нова и нова посока. Не могат да се спрат на нищо. Освен… понякога… на мен. Ах!

Коленете на Сардияна се прегънаха и тя падна върху тях, брадичката й опря гърдите, а от гърлото й излезе стон:

- В чудовището е моят фетус.

Архиментарят махна отегчено с ръка:

- Не, това е невъзможно. Фетусите на самозаченалите и тези на насилените жени са напълно несъвместими. Патриархът би се разпаднал, ако се докосне до фетус на независима майка.

- Но защо тогава той има моите очи? – извика Сардияна.

- Той извлича същността ти и я прикачва на себе си. Това е неговият начин да се храни.

- Какво? Искаш да кажеш, че това ужасно същество ще ме погълне? – изкрещя за пореден път Сардияна.

- Не, мила, по-лошо. Опитай да разбираш, Патриархът е пренатално състояние – все още нероден, той е, тъй да се рече, на бял свят. Патриархът е сред живота, но не е живот. Неуспял да наследи нищо от майките си, той е взел най-грозното от своите бащи – достолепието.

- Хей, Нечестивецо, нищо не разбирам – разгневи се и проплака Сардияна. – Защо-този-звяр-се-опитва-да-ме-яде?

- Инстинктът на Патриарха е инстинкт към смъртта. Той е този, който води всяка Utera към Страшната черна дупка. Патриархът е апотеозът на целия боклук в галактиката. Това е неговото достолепие. Ти, Сардияно, дружке, си животът, пълнокръвен, ведър и красив! И няма достолепие на този свят, което да изтърпи някой като теб, тъй жив, та чак зъл.

Сардияна изкрещя сред неописуемо обладание:

- То досяга… сърцето ми. Ах! Сякаш ледена хлад се излива в гърдите ми. Не-е! Мачка ме, все едно два стръвнишки пръста се трият един в друг. Помогни ми…

Архиментарят се засмя, конвулсиите на Сардияна го забавляваха:

- Ще останеш без мисъл, ще изчезнат чувствата ти, всяка същност изтлява изпред надменната мощ на достолепието.

- Ти на негова страна ли си, нечестив глупако? – озъби се Сардияна. – Защо, по дяволите, звярът не яде теб?

- Защото ние двамата си приличаме. Не ценим живота. Той по инстинкт, аз по съдба.

Патриархът, едновременно превит и изправен, се намираше само на метър пред Сардияна и Шуг. Синкавобелите му очи, лишени от очертания, щяха без малко да се изхлузят от сипаничавото му лице. Десницата на Патриарха можеше да побере в себе си наведнъж и двамата човеци, дъхът му бе зловоние, което можеше да надмогне всяка радиация.

Сардияна бе парализирана, красивите й очи бяха изопнати под отпуснатите й клепки. Но сетният й стон разтърси докрай вече чуждото й тяло:

- Не-е! Той бърка в утробата ми!

Устата на Патриарха, строшена скала, изгърголи:

- Тука да съм… тука да съм…

Сардияна виеше напълно обезумяла, ръцете деряха собствената плът.

- Помощ! Помогни ми… аз оставам без себе си…

- Тука-а… – клатеше се Патриархът и бълвоч се стичаше от устата му – вече е имало някой…

Младата жена бе събрала треперещи пръсти върху скута си и го притискаше, но това никак не помагаше. Там вътре една участ ровеше, неимоверна тежест смилаше.

- Татко Гонаа, дай ми сили, въздигни ме – изстена Сардияна.

Ех, мое малко синьо зайче, знай, жената умира в живота си повече от сто пъти. Това я натъжава, но не я сломява. И ако болката разнищва мъжа, жената от болката притихва. И тогава, в самия  център на своята тишина, жената се въздига!

Тате, какво е въздигане?

Това, мое малко синьо зайче, е вятър, това е ураган! Това е да речеш на смъртта, че колкото и да настъпва, ще отстъпи. Въздигането е майката на космическия вятър.

Един черен ръкав увисна настрани, една костелива ръка сви пръсти, един златен диск се завъртя. Малки жълти символи заиграха из цялата Utera. Лъчите им погалиха зениците на Сардияна и пробудиха духа й. Архиментарят, надвесен иззад нея, се взираше в Патриарха с въглените си очи. Внезапно златният диск се отдели от ръката му, извистя и отнесе част от главата на чудовището. 

Животински рев изригна в Utera. Патриархът се завъртя, наклони се и почти падна. Коляното му се опря в една обемиста бала боклук, а юмруците се размахаха в неконтролирана ярост. Всичко, до което достигаха, политаше във всевъзможни посоки. Воят на чудовището не преставаше.

Златният диск описа широк кръг, почти докосна стените на Utera и се върна в черната шепа на Архиментаря. Единствен Нечестивият мъж знаеше на какво отмъщение е способен Патриарха.

- Ш-у-у-г… – глухо ревеше звярът. – Ш-у-у-г. Защо-о?

- Тя не ти принадлежи, Достолепни – отвърна хладно Архиментарят.

- Жената живее свой живот, не мога да понасям това – рече Патриархът, все едно беше от нещо отвратен; мощният му пестник се стовари върху един възизсъхнал пласт изгнили храни, който се строши на безброй парчета. – Върни ми я! Иначе вече няма да има мир между нас.

- Откажи се от нея, Достолепни – рече Шуг, – имай всичко друго.

- Не-е-е! Другото е вече мое, обзето от достолепие, то спи мъртвешки сън. Нея, нея искам, същността й! Ще я отнеса на моята майчица.

Изведнъж Сардияна, която се бе сгушила в себе си, се сепна:

- Неговата майчица?

- Ха-ха – ужасен смях се блъвна от гърлото на Патриарха, – точно така, моята майчица. Скоро ще се запознаеш с нея, тя е Страшната черна дупка.

- Достолепни – уверено рече Шуг, – този път е различен от всеки друг. Ще се наложи да занесеш на своята майка по-бедни дарове.

- Защо, Нечестиви? Ти не знаеш, но аз знам, тази жена е изпразнена! Някога препълнена с живот и същности, сега е лишена от същността на всички свои същности. Дай ми я, за да не умреш.

- Ти ще умреш, изчадие – извика Сардияна.

- Ха-ха, непокорна глупачке, ха-ха. Аз вече съм достатъчно умрял, в мен няма никаква същност, а съм само последен стремеж да се завърна при своята майчица, Страшната черна дупка.

Архиментарят вдигна ръка, златният диск просветна заплашително:

- Достолепни, ако не се откажеш от Сардияна, ще отклоня посоката на Utera и ти повече никога няма да видиш своята майка.

Чудовището изръмжа, смъртна заплаха се четеше в наклонената му осанка:

- Нечестиви, нарушаваш споразумението между Патриарси и Архиментари, внимавай! 

- Какво споразумение? – полюбопитства Сардияна.

Не изпускайки от очи звяра, Шуг отговори:

- Архиментарят не пречи на Патриарха да изсмуква същности, Патриархът пък не пречи на Архиментаря, докато той търси своите архименти.

- Ха-ха, архименти?! Илюзии, безброй илюзии! Колко архимента досега си открил, Нечестиви?

- Той ще ги открие – извика Сардияна, без да знае защо.

- Ха-ха, глупачка. Нашето споразумение е всички Патриарси и Архиментари да имаме едно и също отношение към жените. Подтискащо!

- Споразумението се разваля – промълви Шуг.

- Нечестиви, постъпваш като жена, отмяташ се. Ще умреш.

- Мен не ме е страх от смъртта, Достолепни, но ти се страхуваш от живота!

Из космосът се носи слух и едва ли някой го разбира: Ще се сблъскат титани с несравнима мощ. Единият нивга не умира, другият вечно ще живее. Ще настане гръм, ще се надигне вятър и най-слятото ще се раздели и най-непоклатимото ще се помести. Страх, отчаяние и върховно униние ще се възцарят всред цялата Вселена. Краят е ясен само на този, на когото му е ясно какво значи туй – Злото ще победи не друго, а самото зло.

Един къс компресирана смет полетя с огромна сила срещу Шуг. Златният диск мигновено се завъртя и лъчите му разложиха възплътния космически боклук на съставните му части; те изпопадаха покрай Архиментаря и Сардияна.

Тогава чудовището се понесе напред с неочаквана скорост. Сардияна се претърколи, но Шуг не реагира и бе отнесен от звяра. Сребърният диск изпадна от лявата му ръка, а тялото му се понесе като парцалена кукла из малкото празно пространство в Utera. Последва тъп и хрущящ удар в стъклото на вакината, Архиментарят се свлече по лице.

Патриархът приближи падналия Шуг, движенията му бяха лишени от ритъм и всякаква симетрия. Улови го за черната дрипа и го повдигна, лицето на мъжа бе плувнало в кръв. Гигантската шепа на чудовището се сви, Шуг изчезна в нея.

- Ще те стрия, глупако! И най-бегъл архимент от теб не ще остане. Ха-ха, ще глътна същността ти, Нечестиви – един дъх, единица вятър.

Ала в него миг шепата на Патриарха хлътна.

- А? Къде-е…

Utera летеше към своята неизменна цел, но този път във вътрешността й се случваше нещо небило досега. Първо повей, почти неусетим. Сетне тих ветрец, галещ лицето. И изведнъж въртоп. Сметта се разтресе, повдигна се и вихром полетя. Тялото на Архиментаря сякаш бе изчезнало, в Utera цареше ураган.

Сардияна се опитваше да диша, но могъща сила контролираше посоката на вятъра. Патриархът се олюляваше, а гърлото му грозно хриптеше. Шуг се появи в центъра на въртопа, тялото му се сглоби от хиляди ветрени посоки, нечестивина в нечестивина се отъркваше и образуваше Архиментар.

Изведнъж всичко утихна, златният диск отново се завъртя. Бледосините очи на Патриарха объркано се взряха в просветващите му символи. Лъчите като на шега прекосиха разстоянието до звяра, всичкият боклук, който се изпречи на пътя им, мигом се декомпресира. Старата ръждясала сабя, Malisidia, отново изникна пред очите на Сардияна.

Символът беше твърде малък, няколко сякаш безразборно комбинирани резки. Патриархът видя как резките се спряха на рамото му и леко му намигнаха. Опита се да ги отметне от себе си, но не успя. Изръмжа. На стотина метра пред него златният диск светеше и превръщаше Utera в ден. Чудовището вдигна едната си ръка и стовари юмрука си в рамото на другата. Символът подскочи и отново тупна върху патриаршеската плът. Внезапно резките му заиграха, затанцуваха. Премятаха се една през друга, чукваха се или припълзяваха, сгушваха се или се разбягваха. Тогава достолепието на звяра буквално избухна. Рамото му се пръсна, а десетки фетуси се разхвърчаха из Utera.

Из космосът се носи слух и ражда у всекиго погнуса: Фетусите на насилените от Кръстната институция жени са най-самотните организми в галактиката. Плод на агресия и страх, те се вплитат един в друг и  шепнат в ушите си страшни думи. “Ние не сме сами, нали, о, да, ние сме заедно. Да, така е, заедно сме и още как. Потвърждавам. И аз потвърждавам.” Възможността за подялба, за разкъс, е най-големият страх за неродените деца на Патриарсите от нашия свят. Да вбият телата си едно в друго, да скрият лица в пазвите си е страстта на фетусите, страст наследена от бащите, страст, смешно наречена любов.

Разделените и пръснати фетуси на Патриарха се гърчеха в болката на своята самост в ъглите на Utera. Но тогава чудовището изрева някакъв животински, далечен призив, който подейства хипнотично на частите от разпадналото му се рамо. И с пъплене, триене по под и стени, с пълзене и превиване, всички фетуси и целия отцепен боклук от разкъсаното тяло на Патриарха се сбра отново.

- Ха-ха, аз съм единен. Единен! Моята майка ме зове, всички отиваме в Страшната черна дупка.

Патриархът отскочи и се опита да удари с все сила гърдите на Архиментаря, който секунда преди това се превърна в светлинки, а сетне в изплъзващ се вятър. Чудовището се завъртя и погледна към Сардияна. Тя стоеше пред него, твърде малка, но изпълнена с гняв. Злото личеше в красивото й лице. Изкривена в средата, ръждясала сабя стърчеше от неопитната й ръка.

Иззад гърба на чудовището вятърът пак се превърна в Архиментар, кръвта личеше на много места по тялото му. Лъчите на златния диск заподскачаха, но този път върху сабята на Сардияна. И там, до красиво изписаното Malisidia, един нов символ заигра. Резките се прескачаха, строяваха се, пресичаха се и се разделяха, докато не образуваха призрачни слова: Иалдаваот… Амарел… Револген… Лотсоппа… Рис… Д`Рауд-е… “злата, която убива злото”.

Тежките клепачи на чудовището затрептяха, усмивка-бездна увисна из устата му. Сардияна усети как Патриархът отново рови в нея и този път желае да отнеме последната й същност – надеждата й. Без да се колебае, тя скочи на една бала, прехвърли се на друга, претърколи през трета и застана изпод брадата на могъщия Патриарх.

- Ха-ха, женице ситна, с това ли ще ме пребориш? Не видя ли, дори дискът на Архиментаря е неспособен да ме победи.

Сардияна почувства как сила се надига из утробата й, налива се в раменете, а оттам в древната сабя. Боен вик и къс удар. Malisidia се заби до дръжката в гърлото на Патриарха. Чудовището не изпита болка, но изпита ирационален страх. Опита се да направи крачка, но не успя. Сардияна не му позволяваше. Тя силно стискаше дръжката на Malisidia и я въртеше в гърлото на Патриарха. Всички бащи в звяра се провикнаха сред изумление: как може една жена да ни възпира да пристъпим, тя е толкова по-малка от нас!

Патриархът повдигна ръка и сграбчи Сардияна, но тя нито за миг не се уплаши, напротив, кресна в лицето му:

- Хей, космичен звяр, нито ти, нито всичките ти събратя, нито проклетите ти бащи, ще ме спрете да открия детето си!

Сардияна надигна Malisidia и я натисна напред. Патриархът отпусна хватката си и отдалечи ръка от младата жена. Фетусите, боклукът и всичко непотребно, което представляваше той, изпита неописуемо страхопочитание пред силата, с която се беше сблъскал. Гласът му изстрада изненадата:

- Ти… ти си жилото на живота, светото зло, което ще победи мен… злото.

Кървав, но и страшен, зад Сардияна се показа Шуг. Наведе се и повдигна изпадналия сребърен диск. Дрипата му се вееше, а очите му бяха въглени въртящи. Лявата ръка се изпъна и насочи напред, сребърният диск се завъртя, меките лъчи се плъзнаха в Utera. Изящен символ се спря върху гърдите на Патриарха. Появи се резка. Сетне друга, но не до първата, нито отгоре, нито отдолу, а върху й. Третата резка плътно покри първите две. Четвърта, пета, десета… Чудовището ококори очи в смътен уплах какво ще последва. Фетусите в него замряха. А след това…

Компресията избухна към безбрежния център на своето вътре. Патриархът не можа да продума, да извика или разбере каквото и да е, той просто се сви и пръсна, този път в себе си. В Utera не остана следа от него.

Из космосът се носи слух и кой ли не му се мае: След поругаването си самозаченалите жени изчезват. Знае се, нито смърт, нито забрава ги спохожда, а нещо друго, нещо дивно и може би страшно. Казват, че самозаченалата жена притихвала дотам, че заспивала в чуден сън. Сън, който изпепелявал тялото й и го отнасял някъде далеч. Къде било това далеч, никой не знаел. Твърди се, че тя отивала в едно друго бъдеще, където нейният фетус не бил изтръгнат, а се износвал и раждал. Също се твърди, че самозаченалата се впускала в центъра на космическия вятър и от съвършената му средина облитала с поглед цялата вселена, за да открие там своето неродено дете. Има и глупци, които казват, че небилата-никога-майка откривала древна сабя, а в замаха на тази сабя се съдържала “истината за злото”, истина, която давала отговор на всеки човешки въпрос, на всяка човешка мъка. Но каква била тази истина, е, това вече никой не смеел да каже…