Нашата любов не беше нито първата, нито последната такава в света, но нещото, което ми направи впечатление, бе, че тая любов е всъщност тъй рядко срещана и често бъркана с друга.
Бяхме невероятно неповторимо съвпадение, запечатано във вечните спомени на миналото, настоящето и бъдещето, заплело се в безкрайната паяжина на безвремието, чест ми бе да бъда част от нея.
Това е от онези любови, в които любовта у единия се превръща в обич, желанието угасва, а мечтите се изменят.
Това е най-голямата болка, ала и най-големият дар, защото от голямата болка човек научава всичко. Всичко.
И най-съжалимото е, че всеки знае, че за такава любов само веднъж имаме шанс. Въпреки това го пропиляваме.
А аз смятам, че безвремието така е решило. Няма време, няма място, има души. Понякога телата си тръгват, но душите остават.
Колко жалко е, когато си тръгне човек, а душата все още стои.
И не мърда.
Стои.
И изгражда пясъчни замъци на брега на отдавнашно море. И някакви призрачни вълни ги заливат и ги развалят. ...