(продължение)

- Здравей, Ирка... - започна колегата й Орлин - удобно ли е... аз ти се обаждам да те попитам... - беше забравил за какво се обажда май.
- Да, кажи... - Ирка се усмихна. Не беше забелязвала вълнението му досега. Орлин беше уверен и знаещ какво иска човек. Сега какво искаше? - Бих могъл и утре да ти кажа, в службата, ако не е удобно... - ама защо сега е така притеснен, беше обикновено почти груб, досаден и арогантен с всички. - той помълча малко. Някак усети, че е сама и доби смелост. В тези няколко мига Ирка почувства, че се вледенява от неговото желание и мисли - така й подейства. Хем страшничко, хем и приятно й стана, хем и възбуждащо. - Ирка, би ли ми помогнала с една статия, нещо искам да ме консултираш... Ох, извинявай, стотинките ми се разпиляха по пода...
Ирка чу как Орлин трака със слушалката отсреща и ругае... стотинките.
- Добре, Орлине - каза накрая Ирка, когато колегата й отново беше отсреща на телефонната линия. - Утре ще ти помогна с каквото мога. Казаха си "довиждане". гласът й бе станал дрезгав. Хм, как й подейства това обаждане. Беше усетила нещо много чувствено в гласа на Орлин и беше се поддала на ритъма на подадените стъпки. Хубав, чувствен танц - но трая няколко мига - може би докато Орлин събираше разпилените монети по пода... Кръвта в пръстите на ръцете и краката й започна да се връща и да ги стопля, сърцето й позабави силното си туптене.  
Ирка отиде в спалнята и се загледа през прозореца. Покривът на съседната къща беше така приятно осветен от залязващото слънце. Обичаше тази гледка. Ах, какво, за Бога, пропускаше? Къде са нейната смелост и болка... Напоследък й убягваше това. Сякаш сърцето й въртеше на празни обороти, сякаш правеше излишен оборот - като грамофонна плоча, по игличката  на която са се събрали власинки и не може да продължи по-нататък...
- Асене, ще изпия всичкия чай... - каза Ирка на Асен по телефона.
- Добре - Асен се засмя в слушалката. - Ирка, помоли Ина да вземе Калин от майка ми... Аз след малко си идвам, но ми се иска да съм с теб, докато децата се върнат...
Ирка се обади на дъщеря си да вземе брат си - тя имаше две приятелки там и на драго сърце щеше веднага да намине след училище и да вземе и братчето си - което беше на гости на баба си за няколко дни...

                      ***
След десет минути ще стане четвъртък. Децата спяха. Ина си легна късно, защото искаше да бъде повече време с майка си, все не й стигаше да си говорят, от малка беше привързана към нея. Беше вече тринайсетгодишна, но още си беше дете.
В петте години, когато животът им се промени, на нея и на майка й, с Асен и с раждането на Калин, Ина се успокои, стана по-уверена.
А Калин, Ирка го зави, защото пак се беше отвил, проговори нещо насън и смръщи носле. Двамата спяха в отделни стаи, но тази вечер искаха да спят с нея, нещо като малко глезене. 
Асен беше в командировка в Стокхолм четвърти ден - а на Ирка още в понеделник й беше тягостно някак. Е, хайде сега, глупости, си каза. В службата й беше нервно, бързо се изморяваше, два пъти се чу с Миро, бившия й съпруг, дори се разбраха да се видят да поговорят, защото техни общи приятели щели да се събират, дали да не отидат и те... Много спомени нахлуха от живота им заедно - на нея и на Миро. Нямаше празен ден, празен миг, бяха така близки, така интимни, така ревниви, така контролиращи... Бяха всеки миг заедно, нямаха един ден далече един от друг, бяха спали неизменно, десет години, на едно легло - тясно, Ирка спеше откъм стената, и всяка нощ Миро, в съня си я притискаше в стената... колко нощи, сигурно всяка нощ в тези десет години се събуждаше притисната... Защо ли се сети точно за това?
Сети се как Миро даваше избор на Инчето, като беше на шест години: "Ина, или ще ми донесеш вестника от тоалетната, или цигарите! Давам ти избор! " и Ина се разплакваше...
Очакваше Асен. В службата си пусна радиото. Слушаше станцията, която той си пуска. Ирка също обичаше да я слуша. Отвори си пощата. Имаше писмо от Асен. По радиото зазвуча "Да те жадувам" на "Сигнал". Ето, за такива знаци Ирка беше чувала, че не са случайни. Беше написал нещо съвсем обикновено, защото и не обичаше много да пише писма, но я зарадва много. Е, пак малко се впрегна, че е написал едно изречение, и то сухо  и лаконично, колкото да не е без хич, ама пък Ирка си беше казала този път да не му пише да го занимава със своите дълги, предълги излияния. И пак и двамата не удържаха до сряда.
Вече не й беше така мъчно. Малко й поолекна. 
На другия ден се видя с Миро. Беше по-рус и синеок отвсякога. Като я видя, сянка на тъга мина по лицето му и Ирка също се натъжи малко, като че ли и двамата си спомниха най-хубавите си години в живота и се усмихнаха един на друг. Като две деца, които заедно са се катерили по дърветата и са карали колелета в парка. Ирка си спомни първото му обяснение в любов, когато бяха в седми клас съученици... Спомни си с каква обич Миро дойде в болницата, когато Ирка роди Ина и каза: "Идвам при двете ми момичета!"... Спомни си с колко болка и нежност се е грижила за Миро, когато е имал нужда от нея в много трудни моменти...
Ако не беше отишла да живее при Миро, загърбвайки воплите на родителите си от този неин несполучлив избор, нямаше да се роди Ина...
Ако не беше останала при Миро и беше избягала при родителите си, когато отношенията им бяха в криза, нямаше да се запознае с Асен... Миро я насърчи да започне работа, въпреки че тя не искаше, защото не смееше да даде Ина на детска градина, защото детето плачеше само като излезеше майка му през вратата...
Ако не беше се запознала с Асен, отношенията й с Миро вероятно нямаше да се подобрят и да изживеят най-смелите си чувства и желания.
Ако не ги беше изживяла, Ирка нямаше да обикне така нежно Асен и никога нямаше, вероятно, да разбере, че любовта е избор да бъдеш щастлив и да си откровен с хората около теб, разкривайки обичта си към тях.
Асен я сбъдна самата нея като мечта - Ирка се научи, чрез обичта си към него, да уважава чуждите чувства, научи се да иска да бъде щастлива.
Ирка мечтаеше Асен. Мечтаеше мечтите си. Асен чакаше тя да назове всяка своя мечта. Изстрадана. Измислена, както един Рембранд, или Рафаело, или Пикасо биха рисували - до пълното завършване на картините си.
Един часа сутринта е. На четвъртъка. В понеделник, когато се завърнеш, любов моя, ще знам името на празнотата, дето напоследък ме гнетеше, каза си Ирка. Калин се усмихна насън. Като баща си. Така се усмихваше и Асен насън - в Стокхолм. Сънуваше мечтичките в София.