9.09.2010 г., 13:11 ч.

Ау, колко гнусни и злобни са българите 

  Проза » Други
1945 0 1
2 мин за четене

А, не, това не е мое възклицание! Не съм го чула и от устата на чужденец. Напротив, те ни харесват. Казват, че сме слънчеви, гостоприемни, любезни, услужливи… Това, че сме гнусни завистници и злобари, е определението на някои от българските чужденци. От ония, които като видяха задалите се трудности, предпочетоха да отидат наготово в друга държава, където тамошното население вече е изградило своето общество. Със сигурност и те са претърпели трудности, имали са неудачи, кризи и всичко, което съпътства живота. Ама са се справили. Не знам по какъв начин, но си имат своя ред и спокойствие.

Та думата ми беше за някои от нашите хора, заживели в хубавите и спокойни страни. Върнат се тук за някой и друг ден и почват да бърчат нос от погнуса – народът злобен, лицемерен, егоистичен, двуличен, гаден и каквото ви дойде на ум. Нали казват, човек търси себеподобните си… Най-вероятно тези хора по  природа са такива и е естествено да се обграждат с подобни на тях. Не познавам ”слънчев” човек, който да умира да е в компанията на темерути, злобният да обожава успелия… Та върнат се чуждите нашенци на родна земя (някак си се потрисам при мисълта, че с тези чувства те наричат най-прекрасната земя „родна” ) и почват гнусливо да бърчат нос. Ами като са толкова оправни, като толкова са набрали опит, сили, енергия и капитали, като толкова обичат родината си и казват, че са добри, позитивни и родолюбци, па да се върнат и да покажат на тъпаците и неудачниците, които сме останали тук, как се гради ред и бизнес! Чудя се дали в тези страни животът е наистина толкова безпроблемен, дали хората там наистина ходят вечно засмени, дали там те не притежават лоши черти… Щото точно така излиза от разказите на потресените от родината си „чужденци”, които броят годините, които им остават, за да станат поданици на друга държава. Където и да е, само не в Бг, както вече я наричат накратко.

Вероятно някой ще си помисли, че съм от неудачниците, които са имали глупостта да останат в България. Ако бях отпрашила за някъде, може би нямаше да мия чинии или да слугувам, защото моженето ми да рисувам не се нуждае от превод и е видно за всеки. Изглежда съм сраснала с тази земя, усещам я, не мога без тревата ù, не мога без цветята, без естествените поляни, не мога без рекичките, без упойващия и различен дъх на четирите сезона, без обикновените хора, надянали прости дрехи, отрудени и искрени. Не мога без диалектите, без народното творчество, обичам покритите с плочи покриви, обичам изоставените къщи и дворове, защото знам, че там е имало живот, не мога без гледките на планините… не мога без нищо българско. И това, че политиците за зла участ ни се случват нефелни, не е причина да намразим всичко това дотолкова, че да наречем целия народ злобен, завистлив и нефелен. Дори ми е интересно колко от тези, които прочетат това, биха афиширали себе си с негативните определения. Интересно ми е и какво говорят за нас потресените от живота в родината си избягалите от трудностите българи, нали точно на тях прилепиха определението „цветът на нацията”.

Е, както казах и в началото, всеки се обгражда със себеподобни… А и ние, както всички народи, сме различни като индивиди, има ни всякакви.

Латинка Минкова

© Латинка Минкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??