Ние и вие, аз и ти. Без очаквания, или поне не съвсем. Не трябва да има много значение кой съм аз и кой си ти, това тук е нещо самостоятелно, но и доста зависимо. И от мен, и от теб. Кога го четеш, някой може би ти го чете, а ти само слушаш, не съдиш.

Виж при мен е друго, аз не мога да променя момента, в който пиша това. Мога само да предполагам какво ще провокирам, но състоянието ми най-вероятно няма да има нищо общо с твоето сега.

Така е и с мислите, когато за първи път се появят в главите ни, може да не са наши, може да не сме ги искали, но превърнат ли се в емоция, остават с нас, често за доста дълго време.

Ето така се справям аз. Това остава тук. Една друга моя версия, готова да приеме формата, която другите като теб ще пожелаят. Интерпретация на красиво подредени думи за сътворението. Пишейки съм толкова уязвим, но и толкова ненараним, защото в твоята реалност не си фактор за мен. Пазя се, пишейки това, което е пред теб, но защитавам и теб, давам ти поглед, давам си сила.

Не искам винаги да те карам да чувстваш, достатъчно е да те изкарам от главата ти, да те издърпам от кладенеца на реалността, за да ти сипя чаша вода, която не е мътна. Да те почерпя с дух на минало време, който споделя грижа в солени изречения. Разкривам ти се, така, както искаш да ме видиш – виж се. Усмихни се, познаваш се, изплуваш!

Аз ще съм тук, моето дъно е подредено, имам си балон кислород и съм заровен сред тонове пясъчни мечти, с които пълня вашите часовници, само за да ги счупим заедно и да се смеем над съдбата. Заедно сме нещо звучно и леко, светло дори, аз крия тъмното, за да излиза на бял свят само по-лесното за разбиране. Ще се справим, авторите, ние сме с вас, ти с мен и просто аз.

К.К.