Чудя се. Чудя се, ядосан ли съм тази вечер, та да псувам? Тъжен ли, та да плача? . Или пък романтичен?...
Реших! Ядосан съм! Мамка му – тоя път ме ядосаха! Майната му на всичко и всички. Майната ви! Майната ми и на мен! Ха, искате да удряте ли!? Да ме съборите, търкаляте с ритници из калта?... Давайте ваш'та мама... Ето ям, ям пръст с кръв от носа си. Ето, поглъщам я. Ето. Бийте, бийте още. Като си тръгнете обаче ще стана. Ще стана и ще оближа подутите си, разкървавени устни. И ще се засмея мамка ви! Ще се засмея...
Не, изглежда съм просто тъжен. И май сърцето ми просто плаче. Плаче за изпуснати мигове, за разпилени мечти. Чувствам тъгата като снега навън. Като снега стелещ се и стопяван от сълзите ми. Но вали. Вали силно. А сълзите ми малко, по малко се изстудяват. После замръзват,..но продължавам да плача. Плача, защото сърцето ми кърви. Но сълзите пак замръзват. Замръзват като два огромни сталактита и залепят миглите ми. И затварят очите ми. И съм сляп. Вече съм сляп. И вървя сляп, ...