Слънцето вече беше адски напекло и затова усилих крачка, за да се добера по-бързо до колата. Представях си как се качвам в нея и пускам климатика, който ме докосва със спасително свеж полъх. Чак преглътнах стеклата се в устата ми слюнка на изкушение и натиснах по-силно крачката си - имах някакви стотина метра. Когато пред мен се изпречи една огромна лелка. Тя запъхтяно, бавно и мъчително вървеше, клатейки целия излишен холестерол по себе си. Беше като Съветския съюз по времето на Сталин - "страна огромная"! Толкова огромна, че беше изпълнила целия тротоар - за изпреварване имаше една тясна ивица, през която можеше да се промъкне само човек с тежка форма на булимия. А пък и аз не съм много силен в изпреварванията. Когато карам кола и ми се наложи да изпреваря, целият се изпотявам. Та и сега ме обхвана едно такова чувство на обреченост да кретам цял час в жегата след този хипопотам пред мен. И закретах. Женището пред мене пъшкаше, а аз след нея. Приличахме на пуфтяща влакова композиция - от тези с парните локомотиви от едно време. Пуф-паф, пуф-паф... По едно време в мен се надигна безмълвен ропот срещу нерадостната ми съдба на роб и се мобилизирах за атака. Леко, деликатно се изкашлях, което стратегически целеше да накара жената пред мен да се обърне назад, за да види кой кашля и така да освободи коридор за изпреварване - белким в профил да беше по-малогабаритна. Опасявах се, че така е възможно коремът ù да ми се препречи, изпъквайки в профилно-релефно положение, но бях готов на всичко - дори да мина с лазене под него. Или да го прескачам с летящ плонж. Но къде ти да ме чуе жената от собственото си хриптене и пъшкане. Затова тръгнах на щурм отдясно, откъдето ми се виждаше да има повечко сантиметри място. Обаче - грешка. Отдясно имаше къща, та се набутах като в менгеме между туловището на жената и стената. Заорах в стената, повлечен от мощната тяга. Жената, докато разбере какво става, докато реши да спре, докато ù свършат крачките спирачен път... Влачихме се един до друг като преследващи се коли в холивудски екшън. Само успях да кажа със сетни сили "Извинете!" и се измъкнах от менгемето. Жената ми се усмихна с добродушно разбиране - така, както само дебелите жени умеят да се усмихват. Дали въобще разбра какво стана, или просто усети лек гъдел отдясно - както кон усеща муха на гърба си. А аз пак се върнах на изходна позиция - отзад. И продължих послушно да кретам, подобно на теле след крава. Даже чак ми стана някак телешки спокойно - гледах като хипнотизиран в поклащащата се походка на лелката. Тялото ù се поклащаше ту наляво, ту надясно като метроном, с някаква плавно тромава, почти валсова грация, от която започна да ми се придремва. Вече ми изчезна всякакво желание да изпреварвам. Напълно доброволно и безропотно влязох в ритъма и крачката на жената. Как само и аз не започнах да се поклащам... И да си повтарям в тих транс: "Аз съм теле, аз съм теле!" Мууууууууууу!