Когато люляците цъфнаха, Албена реши да  отиде при любимата си баба Райна, която цяла седмица не беше виждала. Старицата живееше сама. Но все още беше добре и на крак. Албена колко не я моли да дойде да живее при тях. Тя все казваше: "Тук съм са родила, тук ше умра.  И ше ма заровите  до дядо ви Гьорги". Когато беше жив дядото, двамата си живееха в мир и сговор. Но идва време, единият си отива по- напред от другия. Когато почина старецът, баба Райна много плака. И сега все още тъжеше за него.

   Тази сутрин Албена се събуди рано. Слънцето игриво подскачаше по синия хоризонт и едва малка, жълта светлинка кацна върху лицето ù. Тя я докосна с длан и имаше силното желание да я погали нежно и да  ù каже: "Здравей, мила сестрице. Обичам те!" Беше мигновено желание и превъзходно чувство на щастие. Отдавна забрави ласката и милувката от любимия човек. Нямаше го вече. Сега той е там горе, при светлината. Сливаше се с нея и изпращаше своята любов. Тя я усещаше със сърцето си, с цялата си душа. Чувстваше неговото присъствие около себе си, макар че не го виждаше. Когато идваше при нея, повяваше хлад и като нежна ласка леко докосваше лицето ù. Тя искаше да го прегърне, но ръцете  ù оставаха във въздуха. Безгласно го целуваше. Всичко беше една илюзия, илюзията на земята.

    Тази нощ Албена го сънува. Двамата пътуваха в някакъв автобус. Бяха седнали на седалката и мълчаха. В гърдите ù преливаше щастие. Идеше ù да го притисне в прегръдките си и да го целуне. Беше ù хубаво. Усещаше любов и нежност. Но изведнъж. Къде е той? Сякаш се стопи! Тя го потърси с очи, почувства само лек хлад. Идеше ù да заплаче и в този миг се събуди. Това беше едно  докосване до света, в който той живееше. Сега беше дошъл в нейния свят, но времето и пространството ги разделяше.

   Протегна се няколко пъти. Стана ù приятно. Сънят беше оживял в нея. Той е там. Все още я обича и мисли за нея. Много години бяха изминали от тогава, но любовта между тях си остана  и ще бъде навярно  завинаги, докато и тя се слее с него.

   Стана и бързо се приготви. Път я чакаше. До селото пътува с автобус. Слезе от него и чистият въздух я обгърна в своята прегръдка. Гърдите ù задишаха свободно и  тя  до насита го поемаше. Утре ще поскита из зелените поляни. Като малко дете  ще подскача и ще се радва, че е при баба си. Баба Райна доживя деветдесетте. Майка ù беше изкарала инсулт. А инсултът никого не пощадява. Така си отиде, милата, от този свят.

   Албена забърза към къщата  на баба си. "Милата ми баба! Колко много я обичам.  Нали само тя ми остана." Спомени, спомени, спомени. Прииждаха като вятъра и се докосваха до сърцето  ù. Пред очите ù беше малкото момиченце, с двете плитки и панделки.  Мама Ана често я водеше при баба ù Райна. Тогава старицата беше яка и червендалеста. Двете често ходеха на голямата могила. Разправяха, че вътре имало гробница, още от римско. Скоро археолозите я разкопаха и наистина имаше два гроба. Само разкошните дрехи, златните прибори за ядене, накити, говореха, че това са гробове на заможни римляни. Единият беше на жена. Накити , златни обици, гривни, дори ивенче от полски цветя. Никой не се досещаше как беше се запазило до днес. А дядо ù Георги седеше спокойно на пейката пред къщата и току подвикваше на комшиите с усмивка.

   Хората го обичаха, а също и баба Райна. Бяха като два яки дъба и твърди като скалата. Албена така ще ги запомни. Цели дни обикаляше поляните.  Много обичаше вкусните гозби на баба си. "Бабините ръчички мили!" Бяха толкова сръчни и с тях старицата нежно галеше къдравата ù главица. Сплиташе плитчиците ù, когато бяха на село.  Дядо Георги ù направи люлка на сливата. По цял ден се люшкаше и си играеха с баба   Райна на "Лъжи, лъжи". Дядо Георги ги гледаше встрани и се смееше като малко дете. А сега него го нямаше, остана само баба ù.

   Намери я седнала на пейката, пред дървената порта с голямата, желязна халка. Портата беше отворена и се виждаше градината, където весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли. Южнякът леко ги докосваше и те играеха своя великолепен танц.

- Добър ден, бабо - извади я от унеса Албена.

   Баба Райна отправи поглед към нея, а в очите ù се четеше някаква тъга. С времето бяха помътнели, слели се с тъгата в сърцето ù. За  миг се появи усмивка на лицето  ù.

- Кой е? Райне, ти  ли си, чедо? - едва продума с беззъбата си уста тя.

- Кой може да е, бабо? Аз, цяла- целеничка.

- Ела, чедо. Да та погала. Помниш ли  га беше жив дядо ти?

- Помня, бабо, помня.

- Ага та туряше на скута и пееше. Коя песен беше, чедо?

- Излял ми Делю хайдутин.

- Тъй, тъй - и в очите ù падна мъгла. Две-три росни капчици потекоха по бузите  ù.

- Бабо, днес се навършват двайсет години, откакто си отиде дядо от този свят.

- Бях забуравила, чедо. Бог  да го прости!

- Бабо, то запали кандилото, а аз ще отида на гроба, да запаля свещичка!  

- Става, чедо.

- Аз ще му направя баничка, нали много я обичаше?

- Да, чедо.

- Ще отида на магазина да купя кори, кисело мляко, сиренце и яйца за баницата. На Пламен често правя баничка. И той, като дядо си. Много я обича.

   Баба Райна се подпря на тояжката, която беше поставила до пейката и стана. Двете влязоха през портата и се скриха в къщата. Албена остави багажа на стола в салона. Взе портмонето с парите и излезе. Отиде до близкия магазин. Закупи продуктите, които трябваха за баницата, и се прибра. Старицата седеше в голямата одая. Погледът ù блуждаеше. Едра капка се стече по бузата ù. Дали не беше си спомнила годините, когато всички бяха заедно!

- Бабо - прекъсна унеса ù Албена. Аз съм тук. Хайде да направим баницата, та да поменем дядо!

- Айде, чедо!

- Ще отида на гроба му да раздам!

   Баницата вече дъхаше апетитно. Лека омара се вдигаше над нея.

- Ух, айде! - подкани баба Райна.

   Албена разчупи баницата и подаде на старицата.

- Вземи, бабо, да ти е сладко! Това парче е за дядо Георги - и го постави в чинийката, която беше  приготвила  на масата. - А сега трябва да отида на гробищата, защото той навярно вече чака баничката - и тя я опакова старателно с найлонче,  пъхна я в чантата, която стоеше наблизо. Преди години  баба Райна беше я оплела на една кука.

- Ето, една пара от мен! Запали свещичка!

   Албена взе парата, пъхна я в портмонето, взе торбичката с баницата и забърза към гробищата.

   След два часа се прибра и извика от стълбището.

- Бабо, аз съм. Направих всичко, каквото  говорихме. Вече дядо Георги си е похапнал от баничката.

   Но никой не ù отговори. Младата жена почувства стягане в гърдите. Обхвана я странно предчувствие. Бързо изкачи стъпалата. Старицата лежеше върху леглото. Беше отпусната и тежко дишаше. Албена се приближи до нея и баба Райна задъхано продума.

- При мен е. Дя... ти. Смей се. Дава с... ръ...

- Бабо - едри капки напираха в очите на младата жена. Тя се приближи до баба Райна и я прегърна.

- Бог да в... па... че... - с последни усилия произнесе,тя.

   Чу се силно, хрипкащо дишана и всичко затихна. Баба Райна беше издъхнала. Дядо Георги беше дошъл да си я вземе.