- Кажи сега. Как се чувстваш? Нали затова съм тук. Да ми споделяш, да си говорим, да... Трябва понякога и ти да казваш нещо за себе си, което да не е по никакъв начин свързано с мен... Нали? (Звучеше неуверено, наистина много неуверено) Кажи сега. Сподели.

На масичката до нас имаше  един лилав балон. Не се запитах как се е озовал там. Говореше бавно и аз почти не слушах. Нямаше смисъл. Бях чувала тези неща стотици пъти. Започнах разсеяно да си премятам ненадутия балон в ръце, а после, също така разсеяно, започнах да го надувам. Заедно с въздуха през устата ми се изплъзнаха и всичките ми чувства. Бавно влизаха в балона, а аз не се опитвах да ги спра. Апатията, меланхолията, яростта, НЕразбирането, самотата, болката, разочарованието и промъкващите се между тях плахи и едновременно с това диви като малки бездомни кученца надежда, радост и вяра. Всичките чувства, за които искаше да говоря. Всичките чувства, които не можех да опиша. Всичките ми жалки и непостоянни чувства, моментни състояния и настроения, които се криеха зад маската. Излях си душата... или по-скоро я издухах. Взех лилавото балонено сърце (защото балонът се оказа сърцевиден)  и го бутнах в нежните бели ръце с дълги пръсти. Погледна го и каза:

- Обичам да пукам балони.

Чу се срамежливо и тихо "пук" . То се удари във всяка от стените на празното пространство, доскоро обитавано от малката ми недодялана душица, отекна и... тогава пред двете нищо неподозиращи очи, спокойно, без излишен драматизъм или сълзи, без крясък дори, донякъде примирена... се спуках.

А двете очи си оставаха все така нищо неподозиращи.