Природата го надари с ръст и килограми. Затова пък, по закона за световната гадост, намали допуснатия минимум акъл.
Макар че не му и трябваше. Живееше напълно по законите на „Еклесиаста“ – много знание носи много тъга. И затова винаги беше щастлив.
Така прецапа началното училище – в главата му кал, редки локвички из нея, най-вече с тиня, и стърчащото като гнило дърво сред блато самочувствие.
Даскалите мразеше. Не стига, че го питаха все неща, дето не знае, ами и пишеха двойки. Заради които се славеше като момчето с най-чистите дрехи – и баща му, и майка му яката отупваха гащите и фланелките му с каквото добарат. Най-често точилката или копралята.
Ама криво-ляво – завърши основното школо. Баща му искаше веднага да го насочи към някаква работа. Акъл нямаше как да му се присади, барем от мускулите му полза да има.
Но бяха нови времена, всички деца отиваха да учат нейде. И за Бончо намериха СПТУ. Тогава много се бяха навъдили. И хората с остри езици все ги назоваваха някак си. Например – С ...