Бащата                   

        - Бихте ли разкрили мотива си да извършит престъплението, в което сте обвинен?

       Обвиняемият е навел глава, но жестът му съвсем не показва самообвинение. Гледа единствено в скръстените си ръце.Мълчи минута-две, след което силно се изкашля. Отваря уста, сякаш за да започне да говори, но леко се усмихва.

        - Имате ли някакъв проблем при започването? Искате ли да ви подсетя?

        Следователят хвърля пред обвиняемия една снимка. На нея ясно се вижда лицето на убитото момиче. Очите й са широко отворени, като че се опитва да покаже на този, който ги гледа колко уплашена е била. От тях тече кръв. От лявата страна на главата й има има огромна рана. Устните й са сини и разцепени.

Зъбите й са потрошени.

      Когато самият следовател бе видял снимката за пръв път, му се бе наложило много да внимава, за да не върне закуската си.

        - Защо убихте дъщеря си, господин Петров?

     При споменаването на детето, лицето на обвиняемия напълно се променя. Усмивката му помръква и той поглежда следователя в очите. Погледът му е остър, сериозен, но и малко отвеян.

        - Някога опитвали ли сте се, г-н следовател, да създадете нещо ново, за което да знаете, че е плод единствено на усърдния ви труд и талант? Нещо, като например книга? Роман? Едва ли. Аз обаче се опитах. Бръкнах надълбоко в съзнанието си, за да открия и разкрия онова, което е в душата ми. Винаги правя така, когато искам  да пиша. Там, в сърцето, се намират всичките ми истории, които така искрено ужасяват някои от читателите ми. Този ужас обаче ги кара само да четат още и още, за да достигнат до края. По погледа ви, г-н следовател разбирам, че вие също сте чели нещо, написано от мен. Може дори да ви е харесало. Така и се надявам. Но сега въпросът е друг. Исках да напиша нещо, което ще е по-истинско от всичко, което съм писал до сега. Исках да поговоря за щастието и омразата, за болката и страданието. Аз мога да ги усетя перфектно в душата си. Мога да съм щастлив докато гледам как си играе детето ми със своето ново, огромно розово мече, което й подарих за рождения ден. Беше преди седмица. Мога да мразя хората, които се опитват да ми вредят.

Мога и да опиша болката и страданието. Мога да ги препиша на героите си, но самата истина е, че досега не съм бил истински нещастен и страдащ. Досега не бях причинявал истинска болка. Писал съм хиляди пъти за това, но най-голямото ми желание беше да се позовавам на абсолютно истински емоции. Когато един автор има зад себе си изживяно почти всичко, неговите думи добиват още по- голяма мощ и изразителност. Тогава произведението му става по-истинско и красиво. А, аз исках точно това - нещо перфектно!

         - Г-н Петров, какво общо има това с въпроса, който ви зададох?

         - Нощта, в която й подарих розовия мечок и видях цялото щастие, побрано в тези детски очи, поисках да узная какво точно е страданието в тях! Помня как погалих дъщеря си по едната бузка. В съня си тя ми се усмихна. Запуших устата й с едната си ръка, а с другата я хванах за врата. Моментално се събуди. Прочетох хиляди въпроси в сините й очички, но онзи: „Защо?” изпъкваше пред останалите. Така и не й казах.

       Обвиняемият млъква и отново поглежда в ръцете си. Все още не показва признаци на чувство за вина.

-        Какво се случи...

Той отново поглежда следователя в очите.

        - Дори не се опита да се измъкне. Сякаш ми вярваше, че няма да й сторя нищо лошо. Само очичките и не преставаха да ми задават въпроса, който кънтеше в съзнанието ми. И тогава го усетих. Беше разтърсващо чувство, което крещеше в очите ми и блестеше с невероятна мощ. Тогава усетих точно кога духът й се откъсва от телцето. В един момент, докато ушите ми кънтяха и нямах контрол върху събитията, всичко спря. Сърцето ми сякаш успокои ритъма си и нещата застанаха по местата си. Стоях над нея и я наблюдавах. Тя не дишаше вече. Беше напълно отпусната. Обаче очите й не преставаха да ме питат. Само дето вече не чувах гласчето й. Дори не се питах сам „защо”! Знаех...

        - Как ще обясните раната на главата й и кръвта от очите й?

     Обвиняемият свенливо се усмихва и прошепва:

         - Не зная...

         - Искате да ми кажете, че нямате представа как сте й причинили това?

         - Да... бях вглъбен в себе си. Исках само да усетя страданието...

         - Осъзнавате ли постъпката си? Можете ли да си представите каква болка сте причинил на собственото си дете, за да успеете да напишете няколко шибани реда за страданието?!

     Следователят удря масата с юмрук, неспособен да прикрие гнева си.

        - Знаете ли, аз я обожавах. Сигурен бях, че тя няма да ме излъже за нищо. И тя не го направи. Всеки следващ ред, написан от мен, ще бъде посветен на нея...